Ан Райс - Талтош

Тя самата почти не забеляза какво точно измъкна набързо от куфара си. Беше нещо червено, меко и свободно, което едва стигаше до коленете и?. Майкъл бе сложил перли на шията и? - малка красива огърлица. Това я изненада. Тогава бе съвсем замаяна.

Слугите на Аш бяха опаковали всичко останало.

- Не знаехме дали желаете да намерим булдог за Самюъл - каза младата жена, Лесли, и то неведнъж. Бе много притеснена да не би да не е угодила на шефа си.

- Това няма значение - каза и? Аш накрая. - В Ню Йорк ще му купим няколко. Може да си ги гледа в градината на покрива. Знаеш ли, Лесли, че има кучета, които живеят по покривите на Ню Йорк и никога не са слизали на улицата?

За какъв ли го смяташе тя, зачуди се Роуан. Какво ли мислеха всички за него? Кое бе огромното му предимство - заслепяващото богатство или заслепяващата красота?

- Но аз исках булдог сега - изсъска джуджето, преди да се отнесе отново. - Искам го сега.

Роуан се ужаси, когато го видя за първи път. Защо ли, заради вещерските гени? Заради вещерското знание? Или просто лекарят в нея се ужаси от гънките плът, които лека-полека бяха покрили цялото му лице? Той приличаше на някакъв шарен жив камък. Какво ли щеше да стане, ако тези гънки се отстранят, ако се разкрият очите, ако се видят устата, скулите, брадичката? Какъв ли щеше да стане животът му?

- Вещици Мейфеър - бе казало джуджето, щом ги видя.

- Всички ли ни познават в тази част на света? - попита Майкъл сприхаво. - Нима репутацията ни върви преди нас? Когато се прибера, ще взема да прочета повече за вещерството.

- Много добра идея - отбеляза Аш. - С твоите сили можеш да постигнеш много.

Майкъл се засмя. Определено си допаднаха. Тя виждаше това. Споделяха еднакви възгледи. Юри бе твърде див, твърде нервен, твърде млад.

По целия път на връщане след ужасния сблъсък в кулата на Стюарт Гордън Майкъл им разказа дългата история, чута от Лашър. За живота му през шестнайсети век, за странните му по-ранни спомени, за усещането му, че е живял дори преди това. Нямаше нищо налудничаво - просто той преповтаряше историята, която само двамата с Аарън знаеха. Всъщност беше я разказвал и на Роуан, но тя си я спомняше по-скоро като серия от образи и катастрофи.

Когато я слушаше отново в черната лимузина, докато се движеха с голяма скорост към Лондон, тя я осъзнаваше в детайли. Лашър - свещеникът, Лашър - светецът, Лашър - мъченикът, и после сто години по-късно появата на Лашър като познат за вещицата, но невидим глас, като бурен вятър, който шиба житата и рони листата от дърветата.

- Глас от долината - бе казал малкият човек в Лондон, посочвайки с пръст към Майкъл.

Какво ли беше това, зачуди се тя. Познаваше долината, никога нямаше да я забрави, никога нямаше да забрави затворничеството си при Лашър, който я влачеше през руините на замъка. Никога нямаше да забрави моментите, когато Лашър си «спомняше» всичко, когато новата му плът призоваваше съзнанието му и го откъсваше от познанието на призрака.

Майкъл не беше там. Може би някой ден щяха да посетят заедно това място.

Аш бе казал на Самюъл да поспи, докато пътуват към летището. Джуджето бе изпило още половин литър уиски с много сумтене и грухтене, както и с оригване от време на време. После изпадна почти в коматозен сън, докато го носеха към самолета.

Сега летяха над Атлантика.

Тя затвори очи и после ги отвори. Кабината блещукаше.

- Никога няма да нараня това дете - Мона - каза внезапно Аш и я стресна, събуди я напълно. Той гледаше Майкъл съвсем спокойно.

Майкъл дръпна за последно от малкия фас, смачка го в един голям стъклен пепелник и той заприлича на грозен малък червей. Пръстите му бяха много едри, мощни и опъстрени с черни косми.

- Знам, че няма да го направиш - отвърна Майкъл. - Но не разбирам защо съм толкова сигурен. Юри беше толкова изплашен.

- Аз съм виновен. Проявих глупост. Ето затова трябва ние тримата да си поговорим. Има и други причини.

- Защо ни се доверяваш? - попита Майкъл. - Защо изобщо се занимаваш с нас? Ти си зает човек, явно си милионер.

- О, да, и в това имаме нещо общо, нали? - каза Аш съвсем искрено.

Роуан се усмихна.

Беше изключително забавно да наблюдава контраста между мъжа със сини очи, гъсти вежди и дълбок глас и високия, слаб, но същевременно красив мъж с елегантни движения на китката, които бяха омагьосващи. И двамата бяса елитни мъжкари, със съвършено телосложение и пламенен характер. И двамата - като повечето едри мъже - като че се радваха на огромна самоувереност и вътрешно спокойствие.