Ан Райс - Лашър

Застана до прозореца и я погледа как се отдалечава, как пали цигара, преди да стигне до ъгъла, и после бърза да хване трамвая.

Отвън стоеше висока млада жена и се взираше в къщата, опряла ръце на оградата. Червеникавозлатистата и? коса беше дълга и красива. Момичето бе много слабо, като повечето млади жени днес. Може би беше някоя братовчедка, дошла да посети болната. Той се надяваше да не е така. Отдръпна се от прозореца, за да не го види. Ако позвънеше, нямаше да отвори. Хубаво му беше, че най-сетне остана сам.

Върна се и седна пак в креслото.

Пистолетът лежеше на мраморната масичка - голям и грозен - или може би красив, зависи дали човек харесваше оръжията. Майкъл нямаше нищо против тях, но не му харесваше да го гледа там, защото си представяше как го взима и изстрелва куршум в главата си. После се вгледа в Роуан и си помисли: «Не, не и докато ти имаш нужда от мен, скъпа. Няма да го направя. Не и преди да се случи нещо…».

Зачуди се дали тя изобщо усеща нещо. Лекарят бе казал, че тази сутрин е по-добре физически, но иначе състоянието и? не се бе променило.

Даваха и? лекарства, раздвижваха крайниците и?. Беше красиво сресана и с розово червило на устните. Помисли си и за Мона.

- Със или без Юри, тя също се нуждае от мен. Пък и въпросът не е само в това - каза той на глас в тишината. - Всички ще бъдат наранени, ако не съм тук в деня на свети Патрик, нали? Трябва да ги посрещна на вратата. Да им стисна ръцете. Аз съм пазителят на тази къща, докато не…

Облегна се в стола и се замисли за Мона, чиито целувки бяха станали съвсем целомъдрени, откакто Роуан се бе върнала у дома. Красивата малка Мона. И онзи мургав умен Юри. Влюбени.

Може би Мона вече работеше по идеята за медицински център. Може би двамата с Пиърс в момента работеха по проекта в офиса.

- Нали няма да предадем цялото състояние на семейството в ръцете на тази малка хулиганка! - бе казал Рандъл с гръмовния си глас предната вечер, когато с Беа спореха пред вратата на Роуан.

- О, моля те, по-тихо - прошепна Беа. - Та това е нелепо. Тя е нещо като престолонаследница и символ, стар идиот такъв. Това е всичко.

Майкъл се отпусна назад, протегна крака под леглото и скръсти ръце. Взираше се в пистолета, в приканващия сребристосив спусък, в дебелата цилиндрична цев и ивицата изкуствен плат, увита около дулото като примка на обесен.

«Не, може би по-късно», помисли си. Макар че всъщност знаеше, че никога няма да го стори. Може би само щеше да изпие нещо по-силно, което да пропълзи в него, за да го отрови бавно. После ще легне в леглото до нея, ще я прегърне и ще заспи.

«Ще го направя, когато тя умре», рече си той. «Да, точно така.»

Трябваше да прибере пистолета някъде на сигурно място. В тази къща влизаха толкова деца, че можеше да стане нещо. Сутринта доведоха няколко да видят Роуан - пък на деня на свети Патрик щяха да дойдат много деца. Щеше да има голям парад на Мегазин стрийт, само на две пресечки оттук. Отново парадни платформи. Хората ще хвърлят картофи и зеле - всички продукти, нужни за традиционния ирландски бульон. Семейството обожаваше този празник. Поне така му казаха. И той щеше да го хареса.

Но трябва да махне пистолета. Някое дете може да го види.

Тишина.

Пак заваля. Къщата проскърцваше, сякаш бе пълна с хора. Някъде се затръшна врата. Може би бе врата на кола или пък в друга къща. Понякога на човек му се причуват разни неща.

Дъждът барабанеше по гранитните первази на прозорците.

- Как ми се иска… да мога да разкажа всичко на някого… да призная - каза той тихо. - Но най-важното сега е, че вече не бива да се тревожиш. Всичко свърши, както ти искаше. Поне така си мисля. Само ми се ще да има някакво пълно опрощение. Странно. Беше ми толкова тежко, когато не успях да го спра на Коледа, а сега като че е още по-зле. Просто има битки, които не ти се ще да водиш, и победи, които струват твърде скъпо.

Лицето на Роуан си остана същото.

- Искаш ли някаква музика, скъпа? - попита я той. - Да пусна ли стария грамофон? Честно да ти кажа, действа ми успокояващо. Моля те, нека го пусна.

Той стана и се наведе да я целуне. Устните и? бяха меки. Усети вкуса на червилото и се усмихна. Сигурно сестрата го беше сложила - едва се виждаше. Роуан гледаше в тавана - бледа, красива и спокойна.

Намери грамофона на тавана. Взе и плочите с «Травиата». Спря насред крачка, омагьосан от невероятната комбинация на дъжд и слънце.

Прозорецът беше затворен.

Подът беше чист.

Помисли си за Жулиен, който се бе появил за миг пред входната врата и беше препречил пътя на Лашър.