Ан Райс - Лашър

- Знаеш, че го убих, нали? - попита Майкъл.

Мона кимна.

- Да, знам. Ще ми се да го бях видяла с очите си. Поне за малко!

- Не, не би искала да го виждаш и не ме питай къде съм го заровил, защото…

Тя замълча. Изглеждаше спокойна, някак решителна, неподатлива на убеждаване, неуязвима за нежността му или тревогата му. Характерната за нея уникална смесица от невинност и знание винаги го объркваше. Тя изглеждаше все така свежа, красива, но като че потънала в страховития поток на мислите си.

- Какво, измамена ли се чувстваш? - попита я той.

Тя пак не отговори. Никога не бе изглеждала така зряла и знаеща. Оставаше загадка за него - загадката, каквато винаги е другият, онзи, когото никога няма да притежаваме напълно, никога няма да опознаем напълно, никога няма да разберем. Майкъл бръкна в джоба си и извади калния смарагд. Тя въздъхна, преди да погледне отново към очите му. На лицето и? се бе изписало удивление.

- Вземи това - каза и? той тихо. - То е твое. Вземи го. И никога, никога не се обръщай назад. Не се опитвай да разбереш.

Тя пак се смълча, като че попиваше думите му, но не издаде с нищо мислите си. Изражението и? беше почтително или просто дистанцирано.

Стисна смарагда в шепа и взе купчината мръсни дрехи.

- Върви да се изкъпеш - каза му кротко. - Почини си. Но първо свали панталоните, чорапите и обувките. Ще се отървем и от тях.

Четирийсет

Събуди го светлината на утрото. Той седеше в нейната стая, до леглото, а тя се взираше в светлината, сякаш наистина я виждаше. Не си спомняше кога е заспал. По някое време през нощта и? разказа цялата история. Всичко. Каза и? и историята на Лашър, как го бе убил, как бе забил чука във фонтанелата на главата му. Не знаеше дали е говорил достатъчно силно, за да го чува. Бе разказал всичко монотонно. Поне така си мислеше. Тя сигурно би искала да знае, че всичко е свършило. Нали бе казала на шофьора на камиона, че се връща у дома.

Щом приключи с разказа си замълча, затвори очи и чу мекия глас на Лашър в ума си - говореше за Италия, за красивата слънчева светлина, за детето Исус; зачуди се колко от това знаеше Роуан. Зачуди се дали душата му сега е някъде там горе, дали свети Ашлар ще се върне отново. Къде ще се появи следващия път? В Донелайт? Или пак тук, в тази къща? Нямаше как да узнае.

- Дотогава ще съм вече мъртъв, това е сигурно - каза тихо той. - Трябвал му е цял век да се добере до Сузан. И все пак не мисля, че е още тук. Мисля, че е открил светлината. Жулиен също е открил светлината, вероятно дори му е помогнал. Може би думите на Евелин са истина.

И той и? изрецитира тихо поемата, като замълча преди последния стих.

«Погубете бебетата, що не са деца,

към чистокръвните бъдете безпощадни.

Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая,

иначе не ще царува повече родът ни.»

Изчака малко и добави:

- Мъчно ми е за него. Ужасен съм, но направих каквото трябваше. Направих го по прости причини, ако любовта на човек към жена му и детето му може да се нарече проста причина. Но има и по-големи основания. Пък и знаех, че другите няма да могат, че той пак ще ги изкуси, ще ги спечели на своя страна. Така щеше да стане, защото той беше чиста душа. И това е най-ужасното.

След това заспа. Струваше му се, че е сънувал Англия, заснежени долини и големи катедрали. Помисли си, че може би ще сънува подобни неща известно време. Вероятно дори цял живот. Отново заваля въпреки слънцето. Беше приятно.

- Скъпа, искаш ли да ти изпея нещо? - попита той тихо, после се засмя. - Знам само около двайсет и пет стари ирландски песни. - И в този миг нервите му не издържаха или може би го прекърши споменът за лицето на Лашър, който говореше за пеещите хора, споменът за големите му невинни сини очи. Видя пак гладката черна брада и мустаците над горната му устна, детската му жизненост, полугласното му тананикане, когато искаше да им покаже каква е била мелодията.

«Господи, аз го убих», помисли си Майкъл и потрепери.

Утро. Вече е утро, не се безпокой. Стани.

Хамилтън бе влязъл в стаята.

- Искаш ли кафе? Ще постоя малко при нея. Тя изглежда… много хубава тази сутрин.

- Тя винаги изглежда хубава - отвърна той. - Благодаря ти, ще сляза долу за малко.

Майкъл излезе и тръгна по стълбите.

Цялата къща бе светла, а дъждът проблясваше по чистите стъкла на прозорците.

Още надушваше миризмата на огъня, който Мона бе запалила в камината в спалнята, за да изгори дрехите му. Прииска му се и той да запали огън в голямата камина в салона и да изпие кафето си там, докато слънцето и пламъците стоплят плътта му. Прекоси салона до първата камина, любимата му, с резбованите в мрамора цветя. Седна по турски на земята и се облегна на камъка. Нямаше сили да приготвя кафе, нито пък да носи дърва и съчки. Не знаеше кой е в къщата в момента. Не знаеше и какво ще прави.