Ан Райс - Лашър

- Добре, Моли Блум! - прошепна той дрезгаво и тогава тя свърши, отново и отново - скърцаше със зъби, едва издържаше, стенеше и пищеше през стиснатите си устни - също като него.

Някой беше вдигнал иглата на грамофона от плочата. Тя се обърна, той също, и видяха приведената фигурка на Еужения, черната прислужница. Стоеше печално до масата със скръстени ръце, вирнала брадичка.

И изведнъж вече нямаше никакъв грамофон. Диванът беше с новата дамаска. Приглушените светлини се смениха с електрически.

Еужения си стоеше просто така, заела тази праведна поза, взираща се в тях - преплетени на дивана.

- Господин Майк, какво правите с това дете! - рече тя.

Той беше объркан, смаян, засрамен, притеснен, вероятно готов да се самоубие. Изправи се, завърза връзките на памучната си пижама и се втренчи първо в Еужения, а после и в Мона.

Сега беше време да бъде Мейфеър. Време да бъде прапраправнучката на Жулиен. Мона се изправи и тръгна към старата жена.

- Искаш ли да си запазиш работата, Еужения? Тогава върви в стаята си и затвори вратата.

Тъмното сбръчкано лице на жената замръзна за миг от гняв, после омекна, когато Мона я погледна право в очите.

- Направи каквото ти казвам. Няма за какво да се тревожиш. Мона прави каквото реши. И Мона е подходяща за чичо Майкъл, знаеш това! Сега върви!

Дали я беше омагьосала, или просто бе надделяла? Нямаше значение. Мощта на вещицата си е мощ на вещица. Жената се предаде. Те винаги се предаваха. Беше почти страхливо да постъпва така, да ги принуждава по този начин. Но трябваше да го стори.

Еужения сведе поглед колебливо и забързано излезе от стаята с налудничава, крива невротична походка, а после хукна по стълбите с изненадваща бързина.

Майкъл седеше на дивана, взираше се в Мона с присвити очи, съвсем спокоен, сякаш се опитваше да си спомни какво се е случило, и примигна, за да покаже объркването си.

- За бога, Мона! - прошепна той.

- Готово, чичо Майкъл - каза тя. Внезапно гласът и? изневери! Силата я напускаше. Усети треперенето. - Сега нека дойда с теб в леглото - прошепна тя, почти прекършена. - Защото наистина много, много се страхувам.

Лежаха в голямото легло в мрака. Мона се взираше в сатенения балдахин и се чудеше каква ли шарка е виждала в него Мери Бет. Майкъл беше напълно притихнал до нея, упоен и изтощен. Вратата беше заключена.

- Буден ли си? - прошепна тя. Ужасно и? се искаше да го попита какво е видял, но не смееше. Още виждаше в ума си двойния салон, като някаква свещена кафеникава фотография - не беше ли виждала подобни, с газовите лампи и същите столове?

- Това не може да се случи отново, скъпа - рече той замаяно. - Никога, никога вече. - Беше я притиснал близо до себе си, но бе твърде сънлив и сърцето му не беше съвсем добре.

- Щом казваш, чичо Майкъл - прошепна тя. - Но ми се ще и аз да имах думата. - В леглото на Мери Бет, в леглото на Деидре. Тя се притисна още към него, чувстваше топлината на ръката му, отпусната вяло на гърдите и?.

- Скъпа - прошепна той, - какъв беше този валс? Верди ли беше? «Травиата»? На това приличаше, но… - И заспа.

Тя лежеше до него и се усмихваше в мрака. Беше го чул! Беше там с нея. Обърна се и го целуна по бузата, но внимателно, за да не го събуди, а после заспа, свита до гърдите му, с ръка, пъхната под пижамата, до топлата му кожа.

Три

Нерадостен, безкраен зимен дъжд се изливаше в Сан Франциско, лека-полека наводняваше стръмните улици на Ноб Хил и обгръщаше в мъгла чудатата смесица от сгради - сивата призрачна готическа фасада на катедралата, тежките импозантни жилищни сгради и високите модерни небостъргачи, извисяващи се от старите постройки на хотел «Феърмонт». Небето притъмняваше бързо и в пет часа трафикът беше вече толкова неприятен, колкото изобщо бе възможно.

Доктор Самюъл Ларкин мина бавно с колата си покрай «Марк Хопкинс», макар че не знаеше как е името на хотела сега - и после пое по Калифорния стрийт. Пълзеше търпеливо след един шумен претъпкан трамвай и се чудеше на упоритостта на туристите, които висяха по него в тъмното, в дъжда, с прогизнали дрехи. Внимаваше да не се подхлъзне по релсите - лобното място на шофьорите, които не бяха от града - и затова остави трамваят да се отдалечи напред, щом светлините на светофара се смениха.

След това започна да се спуска по Маркет стрийт, пресечка след пресечка, покрай красивите дървени входове на Китайския квартал. Винаги бе смятал този маршрут за малко опасен и много красив. Гледката често му напомняше за първите му години тук, когато всеки можеше да отиде с трамвая на работа и когато барът на върха на «Марк Хопкинс» беше най-високото място в града, а тези манхатънски небостъргачи още ги нямаше.