Ан Райс - Лашър

Майкъл спря за миг и се огледа, като че ли бе забравил какво трябва да направи. Опитваше се да си спомни защо бе дошъл. Ето какво могат да направят лекарствата с човека, лишават познатите неща от обичайния им контекст.

- Нощниците - каза той. Направи вял жест към отворената врата на банята.

- Ще ги намеря, чичо Майкъл. Връщай се в леглото.

- Нали наистина не те е страх, скъпа?

Боже, колко наивен беше.

- Не, чичо Майкъл - каза тя, - отивай да спиш.

Той я погледна, сякаш не можеше да разбере какво е казала, но бе решен да се погрижи за нея, да я успокои.

- Ако се уплашиш… - каза.

- Няма, чичо Майкъл. Само те дразнех. - Тя не се сдържа и се усмихна. - Аз съм тази, от която човек трябва да се бои. Поне през повечето време.

Той също не сдържа усмивката си. Поклати глава и си тръгна, като и? хвърли последен синеок, възхитителен поглед, в който за миг пламъкът прогори пелената на лекарствата. После затвори вратата.

Банята имаше хубав мъничък газов нагревател и Мона го включи веднага. Имаше много дебели бели кърпи на рафта от ракита. Тя намери и памучните нощници, на горните рафтове на дрешника - дебели, старомодни нощници на цветя. Избра най-крещящата - розова на червени рози и пусна водата в дългата дълбока вана.

Свали внимателно розовата панделка от тафта от косата си и я сложи на тоалетката до четката за коса и гребена.

«О, каква прекрасна къща», помисли си. Изобщо не приличаше на къщата на Амелия стрийт с нейните вани с лъвски крака и влажни изгнили дъски по пода; където малкото останали кърпи бяха разнищени и протрити, докато лели Беа не донесеше нова партида хавлии втора употреба. Единствено Мона ги переше; само тя переше в къщата, въпреки че Древната Евелин помиташе алеята, както наричаше тротоара, всеки ден.

Тази къща бе пример за това какво може да се постигне с любов. Да, стари бели плочки, но нов дебел килим в сливов цвят. Месингови кранове, които наистина работеха, и пергаментови сенници над аплиците до огледалото. Стол с розова възглавница; малък полилей с гипсов медальон и четири крушки от розово стъкло с формата на свещи.

- Парите, не забравяй за парите - беше и? казала Алисия неотдавна, когато Мона обяви, че иска къщата да стане пак хубава.

- Защо не помолим чичо Райън за пари? Ние сме Мейфеър. Нали има завещание! По дяволите, достатъчно голяма съм да наема майстори, да наема водопроводчик. Защо всичко все се разпада?

Алисия бе махнала отвратено с ръка. Да помолиш някого за пари, означавало да му позволиш да ти се меси в живота. Никой на Амелия стрийт не иска полицията на Мейфеър да се намърда в къщата, нали? Древната Евелин не обича шума, нито непознатите мъже. Бащата на Мона не иска никой да му задава въпроси. И така нататък и така нататък. Все извинения.

А всичко ръждясваше, гниеше, разпадаше се и никой не правеше нищо по въпроса. Две от баните в задната част на къщата не работеха от години. Крилата на прозорците бяха счупени или запечатани с боя. О, списъкът бе безкраен.

Изведнъж една коварна мисъл се прокрадна в главата на Мона. Тя се бе прокраднала и преди, когато Майкъл и? каза, че къщата и? е в италиански стил. Какво ли би казал той за сегашното и? състояние? Може би щеше да и? обясни някои неща, като например, дали мазилката в нейната стая ще падне отново? Все пак би трябвало да знае. Нали с това се занимава, реставрира къщи. Ами да го заведе у дома да види къщата тогава.

Но тогава щеше да се случи неизбежното. Той щеше да види Алисия и Патрик постоянно пияни и щеше да се обади на чичо Райън, нещо, което все някой някога щеше да направи. Да, така щеше да стане. А леля Беа пак щеше да настоява да ги настанят в клиника.

Но това, което никой не разбираше, бе, че тези клиники носят повече вреда, отколкото полза. Алисия се връщаше оттам още по-луда, още по-нетърпелива да удави в алкохол нещастието си. Последният път бе станало особено лошо. Тя започна да троши всичко в стаята на Мона, която се опита да прикрие с гръб компютъра си.

- Да заключиш майка си в клиника! Ти го направи, нали? Ти и Джифорд. Ах, ти, лъжлива малка вещице, как можа да причиниш това на собствената си майка. Мислиш ли, че аз бих постъпила така с майка си? Ти си вещица, Древната Евелин е права, ти си вещица, махни тая панделка от косата си!

А след това се сбиха, Мона я хвана за китките и я забута назад.

- Стига, мамо, стига!

Алисия се отпусна като чувал картофи на пода, хлипаше и удряше с юмрук. След това последва нещо невероятно, Мона видя Древната Евелин на прага на стаята си, което означаваше, че бе прекосила дългия път по стълбите съвсем сама.