Ан Райс - Лашър

- И какво очакваш да направя за две седмици? Трябват петнайсет години, за да се разчете човешкият геном, или не си чувал за това?

- Какво искаш да кажеш! Това да не ти е интервю с редактора на научната рубрика на «Ню Йорк Таймс». Кажи ми с какво си имаме работа?

- И как да ти го обясня? - Мич посочи към компютъра. - Да ти покажа някаква триизмерна цветна анимация?

- Не, обясни ми. Не вярвам на компютри.

- Виж, преди да ти кажа каквото и да било, искам още материал. Искам още кръв, тъкан, всичко, което можеш да ми намериш. Секретарката ми звъня в кабинета ти всеки ден, но ти така и не ми се обади.

- Нищо повече не мога да ти дам. Кажи ми какво разбра от това.

- Какво искаш да кажеш?

- Разполагаш с единствените проби, до които имам достъп. Дадох ти всичко. В Ню Йорк може би има още… но засега нямаме достъп до тях. Работата е там, че не мога да ти дам още кръв, тъкан, амниотична течност или каквото и да е. Имаш всичко, което Роуан ми изпрати.

- Тогава трябва да говоря с Роуан Мейфеър.

- Невъзможно е.

- Защо?

- Би ли изключил тази трепкаща луминесцентна лампа? Направо ме подлудява. Нямаш ли обикновена светлина в този шикозен кабинет.

Мичъл се сепна и се отпусна назад в стола, сякаш го бяха блъснали. Изглеждаше объркан, но след миг каза:

- Да, разбира се.

Докосна някакъв панел под ръба на бюрото и лампата на тавана изгасна внезапно и напълно, а две малки лампи отгоре му светнаха с мека, жълта и приятна светлина. Те като че съживиха наситеното зелено на плота на писалището.

Ларк не беше забелязал колко перфектен е този плот, без нито една драскотина. Не бе забелязал и черния телефон със странна форма, кацнал върху него с множеството си мистериозни бутони като някаква символична китайска крастава жаба.

- Така е по-добре. Мразя луминесцентната светлина - каза Ларк. - Кажи ми сега какво точно знаеш.

- Първо ти кажи защо не мога да говоря с Роуан Мейфеър, защо не мога да получа още информация? Защо да не ти изпрати например снимка на това същество? Трябва да говоря с нея…

- Никой не може да я открие. Опитват се от седмици. Семейството и? я търси още от Коледа. Тогава е изчезнала. Тази вечер заминавам със самолета в осем и половина, за да се видя с тях в Ню Орлиънс. Аз съм последният, който я е чувал. Телефонното и? обаждане до мен преди две седмици е единственото доказателство, че е жива. Едно телефонно обаждане, а после и пробите. Тогава се свързах със семейството и? за пари, както тя ме помоли, и те казаха, че е изчезнала. Забелязана е само веднъж от Коледа насам… може би… в някакъв град в Шотландия, наречен Донелайт.

- Ами куриерската служба, която е доставила пробите? Откъде са ги взели? Пита ли ги.

- Да, но без резултат. Взели са ги от хотел в Женева. Някаква млада жена, отседнала там, ги е оставила, преди да замине. Описанието и? донякъде отговаря на Роуан, но няма никакво доказателство тя да е била в този хотел, поне не и под това име. Тази история звучи направо свръхестествено. Тя е дала инструкциите за дестинацията на пакета няколко дни по-рано. Виж, семейството е проучило всичко, повярвай ми. Те са по-нетърпеливи да я открият от всеки друг. Когато им се обадих да им кажа за това, направо откачиха. Затова отивам там. Искат да ме видят лично, това е тяхно право и аз ще го направя с удоволствие. Но те вече са наели детективи из цяла Женева. Няма и следа от Роуан. Повярвай ми, щом това семейство не може да намери някого, значи никой не може.

- И защо?

- Заради парите. Парите на Мейфеър. Не може да не си чул за плановете на Роуан от миналата есен, за медицинския център «Мейфеър». Сега говори, Мич, какви са тези проби? Трябва да хвана самолета. Можеш да разчиташ на моята дискретност. И ако не възразяваш за израза, хайде, излей си душата!

Мичъл Фланаган помисли за миг, скръсти ръце, издаде леко долната си устна напред, разсеяно свали очилата си и се втренчи в пространството. Сложи си пак очилата, сякаш не можеше да мисли без тях, и се вгледа напрегнато в Ларк.

- Добре. Всичко е точно както ти каза, или по-скоро както е казала Роуан.

Ларк не отговори, но знаеше, че реакцията му го е издала. Искаше Мич да продължи.

- Това същество не е хомо сапиенс - каза Мич. - Примат е, бозайник е, мъжко е, потентно е, има невероятна имунна система и според мен по времето, когато са му взети последните проби, е достигнало зрелост, но не е съвсем сигурно. Освен това то използва минералите и белтъчините по доста озадачаващ начин. Има нещо общо с костите му. Мозъкът му е огромен. Това може да се окаже страшен недостатък, но няма как да съм сигурен, докато не се направят още изследвания.