Ан Райс - Лашър

- Боже, какво ужасно нещо! - обади се Хенри. - Всички онези бедни жени. Като си помислиш само, че са умрели по един и същ начин.

- За какво говориш, по дяволите? - извика Майкъл. Искаше да запали цигара. Дори усещаше миризмата на пурата на Жулиен. Сякаш беше попила в дрехите му. Жулиен палеше пурата, дръпваше и после правеше жест с ръка към него. Месинговото легло сияеше в ъгъла, а Виолета пееше за всички онези мъже.

- Какви жени? За какво говориш? Боже, чувствам се като Рип ван Уинкъл. Кажи, кое време е?

- Единайсет и половина през нощта, шефе - каза Хенри. - Говоря за другите жени от семейството. Майката на госпожица Мона умря в горната част на града, а госпожица Едит в центъра, макар че не се сещам някога да съм я срещал. Не си спомням името на другата жена, има още една в Хюстън и още една.

- Нима искаш да кажеш, че всички тези жени са мъртви?

- Да, шефе. Всички са умрели по един и същ начин. Госпожица Беа ми каза. Господин Аарън също се обади. Всички се обадиха. Ние не знаехме, че сте у дома. Стаята ви на горния етаж не светеше. Откъде да знам, че сте заспали на пода?

Хенри продължи да говори, как го търсил из цялата къща, какво казал на Еужения, как излязъл да го търси и навън и така нататък. Майкъл не го слушаше, гледаше рушащите се стари тухлени сгради по Мегазин стрийт, покрай които прелитаха. Още чуваше онази поема:

«Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.»

Двайсет и пет

Значи това бе Столов. Позна го в мига, в който излезе от самолета. Бяха го следили през целия път. Едрият мъж го чакаше - изглеждаше доста мускулест в черния си шлифер, имаше големи светли очи с неопределен цвят, които обаче искряха като стъклени.

Миглите на Столов бяха почти невидими, руси, а веждите му бяха гъсти. Косата му бе светла. Приличаше на норвежец, не на руснак. Ерих Столов.

- Столов - каза Юри и като премести чантата си в лявата ръка подаде дясната за поздрав.

- О, значи ме познавате - отвърна мъжът. - Защо дойдохте в Ню Орлиънс? - Скандинавски акцент, примесен с някакъв друг. Източноевропейски.

- Винаги познавам нашите хора - каза Юри. - Защо вие дойдохте в Ню Орлиънс? Да не би да работите с Аарън Лайтнър? Или просто ме посрещате?

- Точно затова дойдох - да ви обясня - каза Столов и сложи съвсем леко ръка на гърба му, докато вървяха по покрития с килим коридор, който като че поглъщаше всички звуци. Мъжът говореше доброжелателно и открито, Юри обаче не му вярваше особено.

- Юри - рече Столов, - не биваше да напускаш метрополията, но все пак те разбирам. Знаеш, че ние сме авторитарен орден - подчинението е важно. Наясно си защо.

- Не, ти ми кажи защо. Аз вече съм отлъчен и не съм длъжен да говоря с теб. Идвам да се видя с Аарън.

- Знам, разбира се, че знам - отвърна другият и кимна. - Да спрем ли да изпием едно кафе?

- Не, искам да ида в хотела и веднага да се видя с Аарън.

- Той няма да може да се срещне с теб сега, дори и да иска - отвърна Столов с нисък и овладян глас. - Семейство Мейфеър е в голяма криза и той е с тях. Освен това Аарън е стар и лоялен член на Таламаска. Не би се зарадвал, че си действал така импулсивно. Този израз на привързаност от твоя страна може да се окаже объркващ за него.

Юри се вбеси от тези думи. Изобщо не харесваше огромния рус мъж.

- Е, ще го намеря и ще разбера сам. Вижте, Столов, още като си тръгвах, бях наясно, че няма връщане. Защо изобщо говорите така с мен, толкова търпеливо и приятелски? Аарън знае ли, че сте тук?

- Юри, ти си ценен за ордена. Антон е новият директор. Вероятно Дейвид Талбът щеше да се справи с тази ситуация по-добре. Понякога във времена на преход губим хора, чиято липса ще ни се отрази в бъдеще.

Мъжът направи жест към празното кафене, където по пластмасовите маси се виждаха порцеланови чашки. Носеше се миризма на слабо американско кафе.

- Не, искам да продължа - каза Юри. - Отивам да намеря Аарън. А после, ако желаете, тримата ще си поговорим. Искам да кажа на Аарън, че съм тук.

- Сега това е невъзможно. Аарън е в болницата - рече Столов. - Роуан Мейфеър беше открита. Аарън е със семейството и е в опасност. Ето защо е много важно да ме изслушаш. Не разбираш ли? Това недоразумение между нас възникна, защото всички се опитваме да защитим Аарън, както и теб.

- Тогава ще можете да обясните всичко на двама ни.

- Първо ти ме изслушай - каза тихо мъжът. - Моля те.

Юри осъзна, че Столов буквално стои на пътя му. Беше по-едър от него. Не беше точно заплаха, колкото голямо препятствие - силно, упорито и уверено в себе си. Все пак лицето му изглеждаше добродушно и интелигентно и той заговори спокойно и търпеливо: