Чайлд,Лий - Не се връщай

— Ти ли си Джак Ричър? — попита мъжът от дясната седалка.

— Кой пита? — отвърна Ричър.

— Ние.

— А кои сте вие?

— Твоите юридически съветници.

Ричър знаеше, че военните адвокати не пътуват по двойки и не дишат през устата си. Тези пред него бяха нещо друго, а това означаваше лоши новини. В такива случаи най-добра работа вършеха незабавните действия. Симулация на сърдечност с протягане на ръка, което светкавично се превръща в непреодолима инерция. Протегнатата ръка нанася удар в лицето на лявостоящия — най-добре с лакът, отгоре надолу. Следва рязко повдигане на десния крак, сякаш целта е да се размаже хлебарка. На практика обаче движението се превръща в лек отскок, който дава възможност на същия лакът да се завърти рязко, та дланта да се забие в гърлото на дясностоящия. Раз, два, три, настъпване, удар. Край на мача.

Достатъчно лесно и винаги безопасно. Изпреварваща реакция. Това беше мантрата на Ричър. Особено когато имаше насреща си двама по-млади и по-енергични противници.

Но…

Не беше сигурен в тактиката си.

Поне не напълно.

Все още не.

Не можеше да си позволи такава грешка. Не и при създалите се обстоятелства. Все още имаше задръжки. Остави момента да отмине.

— И какъв е вашият юридически съвет? — попита той.

— Поведението ти е било недопустимо — отвърна мъжът. — Опетнил си името на специалната част. Един военен съд ще се отрази зле на всички ни. Така че си вдигай чуковете от този град. Незабавно! И никога повече не се връщай тук.

— Никой не е споменавал за военен съд.

— Още не, но скоро ще го направят. Така че не се мотай.

— Заповядано ми е да не напускам района.

— И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш.

Ричър замълча.

— Това е нашият юридически съвет — добави мъжът.

— Ще го имам предвид — кимна Ричър.

— Това не е достатъчно.

— Тъй ли? — вдигна вежди Ричър.

— Възнамеряваме да ти предложим стимул.

— Какъв стимул?

— Да ти сритваме задника всяка вечер, докато си тук.

— Ами!

— Започвайки от днес. Така ще получиш по-ясна представа за какво става въпрос.

— Купувал ли си някога електрически уред? — попита Ричър.

— Това пък какво общо има?

— Веднъж влязох в някакъв магазин и разгледах един такъв уред. Имаше жълта лепенка, на която пишеше, че ако започнеш да го човъркаш, рискуваш да застрашиш живота си или да получиш увреждания.

— Е, и?

— Представи си, че и аз имам подобен етикет.

— Не можеш да ни уплашиш, старче.

_Старче_. В съзнанието на Ричър изплува образът на баща му. На някакво слънчево място, може би в Окинава. Роденият в Лакония, Ню Хампшър, капитан Стан Ричър от морската пехота служи в Япония. Той има съпруга и двама синове, вече тийнейджъри. Ричър и брат му го наричаха _старецът_, тъй като наистина им се струваше стар, въпреки че по онова време трябва да беше поне с десет години по-млад от него сега.

— Качвайте се в колата и заминавайте там, откъдето сте дошли — изръмжа той. — Не ви е мястото тук.

— Напротив.

— С това съм си изкарвал хляба, нали знаете?

Никакъв отговор.

— Познавам правилата — добави Ричър. — Дори съм създал част от тях.

Мълчание.

Ключът от стаята все още беше в ръката му. Правило номер едно: никога не нападай човек, който току-що е преминал през врата, която се заключва. Връзка ключове върши по-добра работа, но и единичният ключ е ефективно оръжие. Слагаш го да легне в дланта ти и мушваш издължената му част между показалеца и средния си пръст. Получава се нелош бокс.

Но…

Тези насреща му бяха само тъпи хлапаци. Нямаше смисъл да ги изкарва от строя с разкъсана плът и изпочупени кости.

Прибра ключа в джоба си.

Кецовете означаваха, че нямат намерение да го ритат. Никой не рита с меки бели кецове за джогинг. Няма смисъл. Освен ако ритниците не са предназначени за внушаване на респект. Като при онези превъзнасяни бойни изкуства с имена като от китайско меню. Таекуон-до и прочие. Ставащи за олимпиади, но безнадеждни на улицата. Да вдигаш крак като куче на противопожарен кран си е чиста покана да те спукат от бой. Или най-малкото да те съборят на земята и здравата да те наритат.

Дали тези момчета съзнаваха това? Не бяха ли го погледнали в краката? Той беше с тежки ботуши. Удобни и здрави. Беше ги купил в Южна Дакота и възнамеряваше да ги носи цяла зима.

— Сега ще вляза в стаята си — обяви Ричър.