Чайлд,Лий - Не се връщай

Ричър знаеше в коя посока ще тръгне.

Отново насочи бинокъла към затворената синя врата.

Вратата остана затворена точно до осем без една минута. После на прага отново се появи тя, същата както преди. С широка и почти грациозна крачка, вълниста коса, жълта тениска, яке и маратонки без връзки. Най-вероятно пак на бос крак. Може би имаше все същото насмешливо изражение. Но навън вече беше тъмно, а и оптиката имаше своите ограничения.

Тя беше същата както преди.

Но този път смени посоката.

Тръгна на изток вместо на запад. В обратна посока на магистралата. Към главната улица. Зад нея нямаше никой. Нито сянка, нито някаква охрана. Ричър посочи с ръка, а Търнър кимна.

— Възможно ли е да не са казали нищо и на двете? — попита той.

— Ясно е, че поне на детето не са казали — отвърна тя. — Няма как да изтърсят нещо от сорта: _Открихме баща ти, но решихме да го арестуваме_.

— Но биха могли да го кажат на майката. Ако обаче ме арестуват и хвърлят ключа в морето, тя едва ли ще може да разчита на някаква издръжка.

— Какво си намислил?

— Не изпратиха никого да я следи, а би трябвало. Ясно е, че след като не мога да стигна до нея в къщата, ще опитам извън нея. Но въпреки това я оставят сама. Единствената логична причина е, че не са им казали. Вероятно защото няма как да обяснят защо четирима души ги следват навсякъде. И по тази причина не изпращат никого.

— Освен това са скръндзи — добави Търнър. — Ако им кажат за какво става въпрос, ще трябва да им изпратят домашна помощница от службата, а това струва пари.

— Окей, ясно — кимна Ричър. — Но след като майката и детето несъзнателно играят ролята на примамка и когато напускат къщата, то Еспин или федералните могат да организират проследяване отдалече или с помощта на уж случайна кола.

— Съгласна съм.

— Но засега никой не помръдва. Колите им са на местата си.

— Може би изчакват да се отдалечи още малко.

— Ще видим.

Не се случи нищо. Момичето стигна до далечния край на улицата, свърна вдясно и изчезна. Къщата остана затворена, а колите отпред не запалиха двигателите си.

— Може би разполагат с още един екип — подхвърли Търнър.

— Ти би ли одобрила подобен бюджет?

— Естествено.

— А те? След като дори не са им изпратили домашна помощница?

— Добре. Екипът е само един и не мърда от мястото си. Мързел и самодоволство. Освен това ще им бъде трудно да си намерят ново място за паркиране.

— Не мърдат, защото ме мислят за достатъчно тъп, за да отида пеша и да почукам на вратата.

После се появи някаква кола. От далечния край на квартала, отбила от „Вайнленд“ и изминала същия път, който бяха изминали и те. Фаровете й извиваха наляво и надясно, но след като излязоха на улицата и продължиха направо, изведнъж станаха ослепителни. Подминаха хамъра, подминаха синята врата, изравниха се с бялата кола и спряха. Водачът включи на заден ход и натисна газта. Колата рязко потегли обратно. Покрай къщата и хамъра и надолу по улицата, чак до последното паркомясто. Което очевидно беше много по-далече, отколкото би желал шофьорът. Колата паркира плътно на втора линия, фаровете угаснаха. От нея слязоха двама мъже, почти неразличими в мрака. Бяха по-скоро сенки. Едната доста по-голяма от другата.

Мозъкът на гущера се пробуди. Един милиард години по-късно Ричър се приведе сантиметър напред.

> 52

На такова разстояние бинокълът не вършеше много работа, а светлината беше твърде слаба, затова Ричър се взираше напред и размишляваше. В Калифорния всеки един ден имаше почти четирийсет милиона души и вероятността двама конкретни индивиди да се появят, докато трети чака и наблюдава, беше нищожно малка.

Но малко вероятните неща все пак се случваха. Затова Ричър не изпускаше от очи двете неясни фигури и въртеше шайбата за префокусиране, докато те вървяха. Не използваха тротоара, а крачеха направо по платното. Бързо, рамо до рамо, засилвайки първоначалните му предположения. Когато подминаха хамъра и попаднаха под светлината на уличната лампа, той вече беше сигурен.

Шофьорът от първата вечер в компанията на дебелака с бръснатата глава и малките ушички.

Спряха точно пред къщата. За известно време останаха неподвижни, после се обърнаха в посоката, от която бяха дошли. Сякаш се взираха в далечния хоризонт. След това започнаха да се въртят. Бавно, в обратна на часовниковата стрелка посока, сочейки с пръст пред себе си, винаги с гръб към къщата и с вдигнати глави.

— Нас търсят — промърмори Ричър.