Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Тогава Дена замръзна. Не че се движехме кой знае колко, но в един момент тя просто застина и вдигна глава като сърна, която се напряга да чуе някакъв едва доловим звук.

— Някой идва — каза тя. — Ела.

Сграбчи ръката ми и ме издърпа встрани от пътеката. Прескочихме една каменна пейка и минахме през ниска и тясна пролука в живия плет.

Накрая спряхме насред някакви гъсти храсти. Имаше удобно празно пространство, в което двамата можехме да приклекнем. Благодарение на усърдната работа на градинарите нямаше шубраци, сухи листа или клонки, които да се счупят или да изпращят под тежестта на ръцете и колената ни. Всъщност тревата в това скривалище беше дебела и мека като на морава.

— Има хиляди момичета, които биха вървели с теб по осветените от луната пътеки на градината — задъхано рече Дена, — но само едно от тях ще се скрие с теб в градинските храсти. — В гласа й звънтеше смях и тя се усмихваше широко.

Надникна към пътеката изпод живия плет и аз я погледнах. Косата й се спускаше отстрани на главата като някоя завеса и върхът на ухото й се подаваше изпод нея. В този миг това беше най-очарователното нещо, което някога бях виждал.

Тогава чух слабото скърцане на стъпки по пътеката. През живия плет се различиха гласовете на мъж и жена. Миг след това те се появиха иззад ъгъла, хванати за ръце. Веднага ги познах.

Обърнах се към Дена и се наведох по-близо до нея, като почти дишах в ухото й.

— Това е маерът — прошепнах аз — с неговата млада любима.

Дена потрепери. Свалих плаща си и го увих около раменете й.

Погледнах отново към двойката. Докато ги наблюдавах, Мелуан се засмя на нещо, което кавалерът й каза, и сложи другата си ръка върху ръката му, която държеше нейната. Усъмних се, че все още имат нужда от моите услуги, след като вече се държаха толкова интимно един с друг.

— Не и за теб, скъпа моя — чух ясно да казва Алверон, докато минаваха близо до нас. — Ти ще имаш само рози.

Дена се обърна и ме погледна с широко отворени очи. Притисна с ръце устата си, за да потисне смеха си.

След малко те ни подминаха, като крачеха бавно един до друг. Дена махна ръцете си и си пое бързо дъх на пресекулки.

— Явно и той има екземпляр от същата онази изтъркана книга — заяви тя, а очите й играеха.

— Очевидно — не можах да сдържа усмивката си аз.

— Значи това е маерът — тихо промълви тя, докато черните й очи надничаха между листата. — По-нисък е, отколкото си го представях.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — попитах я аз. — Мога да ви запозная.

— О, това би било чудесно — съгласи се тя с лека нотка на насмешка.

После се закикоти, но когато не се присъединих към смеха й, вдигна поглед към мен и спря.

— Сериозно ли говориш? — Дена наклони глава на една страна и на лицето й се изписа нещо средно между веселост и объркване.

— Вероятно не е редно изведнъж да изскочим от плета пред него — признах аз. — Но можем да излезем от другата страна и да обиколим, за да се срещнем с него. — Посочих с ръка по кой път да тръгнем. — Не казвам, че ще ни покани на вечеря или нещо такова, но можем да му кимнем учтиво, докато се разминаваме на пътеката.

Дена продължи да ме гледа втренчено и веждите й се присвиха, сякаш се готвеше да се намръщи.

— Наистина говориш сериозно — заключи тя.

— Какво искаш да… — Спрях, когато осъзнах какво означаваше изражението й. — Мислила си, че те лъжа, че работя при маера — досетих се аз. — Мислила си, че те лъжа и когато казах, че мога да те поканя тук.

— Мъжете обичат да разказват истории — презрително отбеляза тя. — Обичат да се хвалят малко. Отношението ми към теб не се промени, защото смятах, че ми разказваш измислена история.

— Не бих те излъгал — заявих аз, но след това се замислих. — Не, това не е вярно. Бих. Ти заслужаваш човек да излъже заради теб. Но аз не съм го правил. Защото също така заслужаваш и истината.

— Така или иначе тя се среща по-рядко — нежно ми се усмихна Дена.

— Значи би искала? — попитах аз. — Искам да кажа, да се срещнеш с него?

Тя надникна към пътеката от живия плет.

— Не. — Когато поклати глава, косата й се движеше като танцуващи сенки. — Вярвам ти. Не е необходимо. — Сведе поглед. — Освен това имам зелени петна от трева по дрехите си. Какво би си помислил той?

— И аз имам листа в косата си — признах аз. — Знам точно какво би си помислил.

Излязохме от живия плет. Махнах листата от косата си, а Дена избърса ръце в предницата на полата си, като леко се намръщи при вида на петната от трева.