Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ваша милост, Каудикус се опитва да ви отрови.

> 60.

> Оръдието на мъдростта

При тези мои думи очите на маера се отвориха широко и после отново се присвиха. Въпреки че беше толкова отпаднал, умът му беше все така остър.

— Беше прав да говориш толкова отблизо и толкова тихо — каза той. — Стъпваш върху опасна почва. Но кажи, ще те изслушам.

— Ваша милост, подозирам, че в писмото си Трепе не е споменал, че освен музикант съм и студент в Университета.

По погледа на Алверон не пролича да е разбрал.

— Кой университет? — попита той.

— _Онзи_ Университет, ваша милост — отвърнах аз. — Аз съм член на Арканум.

— Твърде млад си, за да твърдиш нещо такова — намръщи се той. — И защо Трепе ще пропусне да спомене това?

— Вие не търсехте арканист, ваша милост. А този вид обучение обикновено се заклеймява толкова далеч на изток. — Това беше най-близкото до истината твърдение, което можех да си позволя да изрека, а истината бе, че винтите са суеверни до видиотяване.

Маерът бавно примигна, а изражението му се втвърди.

— Много добре — рече той, — ако си такъв, какъвто казваш, тогава направи някаква магия.

— Аз все още само се обучавам, ваша милост. Но ако искате да видите малко магия… — Погледнах трите лампи върху стените, наплюнчих пръсти, съсредоточих се и стиснах фитила на свещта, поставена върху нощната му масичка.

Стаята притъмня и аз чух как Алверон си поема дъх от изненада. Извадих сребърния си пръстен и миг след това той започна да свети със сребристосиня светлина. Ръцете ми станаха студени, тъй като нямах друг източник на топлина освен собственото си тяло.

— Това е достатъчно — отсече маерът.

Ако изобщо се бе разстроил, то в гласа му нямаше и помен от това.

Прекосих стаята и отворих кепенците на прозорците. Слънчевата светлина обля помещението. Въздухът носеше лекото ухание на цветовете на селас и звънтеше от трелите на птиците.

— Винаги съм смятал, че дишането на чист въздух помага срещу онова, което измъчва тялото, макар не всички да са съгласни с мен — усмихнах му се аз.

Той не отвърна на усмивката ми.

— Да, да. Много си умен. Ела тук и седни. — Направих го и седнах на един стол до леглото му, а той добави: — Сега ми обясни.

— Казах на Каудикус, че събирам истории за благородните родове — започнах аз. — Удобно извинение, което обяснява защо прекарвам толкова време с вас.

Изражението на Алверон остана мрачно. Видях как болката замъглява очите му, както облакът закрива слънцето.

— Едва ли можеш да спечелиш доверието ми с доказателство, че си умел лъжец.

Стомахът ми се сви на възел. Очаквах, че той ще приеме истината по-лесно.

— Точно така, ваша милост. Излъгах _него_, но на _вас_ казвам истината. Тъй като той смяташе, че не съм нищо повече от ленив син на лорд, ми позволи да наблюдавам, докато приготвяше лекарството ви. — Вдигнах шишенцето с кехлибарена течност.

Пречупена от стъклото, слънчевата светлина се разпадна на цветовете на дъгата. Маерът остана все така равнодушен. Обикновено ясните му очи бяха замъглени от болка и объркване.

— Поисках доказателство, а ти ми разказваш някаква си история. Каудикус ми е служил вярно дванайсет години. Въпреки това ще обмисля думите ти. — Тонът му предполагаше, че това обмисляне ще бъде кратко и не особено внимателно.

Той протегна ръка за своето шишенце.

Почувствах как в мен припламва леко чувство на гняв. То ми помогна да се освободя от страха, който се беше настанил в стомаха ми.

— Ваша милост иска доказателство?

— Искам си лекарството! — отсече той. — И искам да спя. Моля…

— Ваша милост, аз мога…

— Как смееш да ме прекъсваш? — Гласът на Алверон беше изпълнен с ярост, той с мъка се изправи и седна в леглото. — Отиде твърде далеч! Ако си тръгнеш сега, може все още да помисля дали да не те задържа на служба. — Той трепереше от гняв, а ръката му беше все така протегната към шишенцето.

Настъпи мълчание. Подадох му шишенцето, но преди той да успее да го вземе, казах:

— Наскоро сте повърнали. Повърнатото е било млечнобяло на цвят. — Напрежението в стаята изведнъж нарасна, но маерът застина, когато чу думите ми. — Чувствате езика си надебелял и натежал. Устата ви е пресъхнала и изпълнена със странен и остър вкус. Имате ненаситен апетит за сладки неща, за захар. Будите се посред нощ и откривате, че не можете да помръднете, нито да говорите. Имате пристъпи на парализа, придружени с остри стомашни болки и неоправдана паника.