Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Те тежат много по-малко от вас, ваша милост, и метаболизмът им е доста по-бърз. Ще видим резултатите след един, най-много два дни. — _Надявах се да е така._

Маерът обмисли думите ми.

— Много добре — съгласи се той и вдигна звънчето от нощната си масичка.

Заговорих бързо, преди да успее да звънне с него.

— Мога ли да ви помоля да измислите някаква причина, поради която се нуждаете от тези птици? Малко предпазливост няма да ни навреди.

— Познавам Стейпс открай време — твърдо отвърна той, а очите му бяха ясни и проницателни както винаги. — Бих му поверил земите си, сейфа си и живота си. Не искам никога повече да те чувам да намекваш, че не може да му се има доверие. — Гласът му беше изпълнен с непоклатима вяра.

— Да, ваша милост — сведох поглед аз.

Алверон звънна със звънчето и минаха само две секунди, преди едрият прислужник да отвори вратата.

— Да, сър?

— Стейпс, липсват ми разходките в градината. Можеш ли да ми донесеш пет-шест бързолетки?

— Бързолетки ли, сър?

— Да — отвърна маерът, сякаш си поръчваше обяд. — Те са красиви създания. Мисля, че песните им ще ми помогнат да заспя.

— Ще видя какво мога да направя, господине. — Преди да затвори вратата, Стейпс ме погледна смръщено.

След като прислужникът излезе, се обърнах към Алверон:

— Мога ли да попитам ваша милост защо го направихте?

— За да му спестя необходимостта да лъже. Не го бива в това. А и в думите ти има мъдрост. Предпазливостта винаги е оръдие на мъдростта.

Забелязах, че лицето му е покрито с тънък слой пот.

— Ако съм прав, ваша милост, тази нощ ще е тежка за вас.

— Напоследък всичките ми нощи са тежки — горчиво отвърна гой. — Какво би направило тази нощ по-лоша от предишната?

— Офалумът, ваша милост. Тялото ви жадува за него. След два дни ще сте минали през най-лошото, но дотогава ще изпитате значителен… дискомфорт.

— Говори направо.

— Ще ви болят челюстта и главата, ще се потите, ще ви се гади, ще получавате гърчове и спазми, особено в краката и в долната част на гърба. Можете да загубите контрол над червата си и да имате редуващи се периоди, в които ще изпитвате силна жажда и ще повръщате. — Сведох поглед към ръцете си. — Съжалявам, ваша милост.

В края на описанието ми изражението на маера беше доста измъчено, но той кимна благосклонно.

— Предпочитам да знам всичко това.

— Има няколко неща, които могат да направят това преживяване малко по-поносимо, ваша милост.

Лицето му леко се разведри.

— Какви са те?

— На първо място лауданум. Съвсем малка доза, тя ще облекчи непреодолимата потребност от офалум, която тялото ви ще изпитва. И още няколко неща. Имената им не са важни. Мога да ви направя чай от тях. Друг съществен проблем е, че все още имате значително количество олово в тялото, което няма да изчезне от само себе си.

Това, изглежда, го разтревожи повече от всичко останало, което бях казал до момента.

— Няма ли просто да отмине?

— Металите са коварни отрови — поклатих глава аз. — Те остават в тялото като уловени в капан. Нужни са специални усилия, за да бъде изсмукано оловото от организма.

— Проклет да съм! — намръщи се Алверон. — Мразя да ме смучат пиявици.

— Просто така се изразих, ваша милост. В днешно време само глупаците и измамниците използват пиявици. Оловото трябва да бъде _изкарано_ от вас. — Замислих се дали да не му кажа истината, че най-вероятно никога няма да се отърве от цялото количество, но реших да запазя тази информация за себе си.

— Можеш ли да го направиш?

Дълго мислих, преди да му отговоря:

— Вероятно аз съм най-доброто, с което разполагате, ваша милост. Далеч сме от Университета. Обзалагам се, че дори един от десет тукашни доктори не е преминал през подходящото обучение, а и не знам кои от тях познават Каудикус. — Зачудих се за момент и след това поклатих глава. — Сещам се за поне петдесет души, които са по-подходящи за тази работа от мен, но те са на две хиляди километра от тук.

— Оценявам честността ти.

— Мога да намеря повечето неща, от които имам нужда, в Долен Северин. Обаче… — Не довърших, като се надявах, че маерът ще разбере какво имам предвид и ще ми спести неудобството да му искам пари.

— Обаче? — погледна ме безизразно той.

— Имам нужда от пари, ваша милост. Нещата, които са ви необходими, не се намират лесно.

— О, разбира се.

Той извади кесия и ми я подаде. Бях малко изненадан, като разбрах, че има поне една пълна кесия подръка, близо до леглото му. Неволно си припомних тирадата, която бях дръпнал на шивач в Тарбеан преди години. Какво му бях казал? _„Благородникът никога не е далеч от кесията си.“_ Сдържах неуместното си за случая желание да се засмея.