Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Кой би сторил това? — намръщи се Уилем.

— Кой наистина? — повторих аз. — Кой би спечелил най-много от унищожаването на сведенията за амирите? — зачудих се, като оставих напрежението да нарасне. — Кой освен самите амири?

Очаквах, че Уилем ще отхвърли идеята ми, но той не го направи.

— Интересна мисъл — призна той, — но защо предполагаш, че амирите стоят зад това? Много по-разумно е да помислиш, че самата църква е отговорна. Със сигурност техлините са искали повече от всичко на света тихомълком да изтрият спомена за жестокостите на амирите.

— Така е — съгласих се. — Но тук, във Федерацията, църквата не е много силна. А тези книги идват от целия свят. Един сийлдишки историк не би имал никакви задръжки да напише историята на амирите.

— Един сийлдишки историк едва ли би проявил голям интерес към написването на историята на еретичния клон на езическа църква — изтъкна Уилем. — А и как шепа дискредитирани амири биха могли да направят нещо, което самата църква не е успяла да постигне?

Наведох се напред.

— Мисля, че амирите са далеч по-стари от църквата на техлините — натъртих аз. — Във времената на атуранската империя влиянието им в обществото до голяма степен е идвало от църквата, но те са били нещо повече от група странстващи съдии.

— И какво те кара да смяташ така? — попита Уил.

От изражението му виждах, че по-скоро губя поддръжката му, а не я печеля.

_„Парче древна керамика_ — помислих си аз, — _история, която съм чул от старец в Тарбеан. Знам го заради нещо, което чандрианите пропуснаха, след като избиха всички хора, които познавам.“_

Въздъхнах и поклатих глава, защото бях наясно колко налудничаво ще прозвучи, ако му кажа истината. Точно затова ровех в Архива. Нуждаех се от някакво конкретно доказателство, което да подкрепи теорията ми — нещо, което няма да ме направи за посмешище.

— Намерих копия от съдебните документи от времето, когато амирите са били съдени — казах аз. — Знаеш ли колко амири са били изправени пред съда в Тарбеан?

Уил сви рамене.

Вдигнах пръст.

— Един. Един амир в цял Тарбеан. И писарят, който е водел протокола на процеса, дава ясно да се разбере, че мъжът, изправен пред съда, е бил глупак, който не е разбирал какво се случва.

На лицето на Уилем все още бе изписано съмнение.

— Помисли само — разпалих се аз, — откъслечната информация, която открих, предполага, че в империята е имало поне три хиляди амири, преди орденът да бъде разпуснат. Три хиляди добре обучени, тежко въоръжени, богати мъже и жени, които са били безусловно посветени на работа в името на общото благо. Изневиделица един ден църквата ги изобличава, разпуска ордена им и конфискува собствеността им. — Щракнах с пръсти. — И три хиляди смъртоносни, отдадени на справедливостта фанатици просто изчезват? Може би решават за известно време да оставят някой друг да се грижи за общото благо, обръщат се и си тръгват? Без да възразят? Без да се съпротивляват? Без да направят каквото и да е?

Хвърлих му пронизващ поглед и убедено поклатих глава.

— Не. Това противоречи на човешката природа. Освен това не съм намерил и един документ за член на ордена на амирите, който да е бил изправен пред църковния съд. Нито един. Толкова ли е възмутително човек да си помисли, че те може да са решили да се укрият и да продължат работата си по-тайно? И ако в това има логика — продължих аз, преди Уил да ме прекъсне, — няма ли смисъл и в това те да се опитват да запазят своята тайна, като през последните триста години грижливо унищожават историите, свързани с тях?

Настъпи дълго мълчание.

Уилем не отхвърли думите ми веднага.

— Интересна теория — бавно каза накрая, — но тя ме навежда на един последен въпрос. — Той ме изгледа сериозно. — Да не си пил?

Отпуснах се на стола си.

— Не.

— Тогава трябва да започнеш — заяви той и се изправи. — Прекарваш твърде много време с всички тези книги. Трябва да отмиеш прахоляка от мозъка си.

И така, отидохме да пийнем, но аз продължавах да тая своите подозрения. При първия сгоден случай подхвърлих идеята и на Симон. Той я прие по-спокойно от Уилем. Което не означава, че ми повярва, а просто че прие съществуването на такава възможност. Каза ми, че трябва да спомена за това на Лорен.

Не го направих. Магистърът на Архива с неговото безизразно лице все още ме караше да се чувствам неспокоен и гледах да го избягвам, доколкото мога, от страх да не му дам някакъв повод да ми забрани достъпа до Архива. Последното нещо, което исках, бе да споделя с него предположението си, че от триста години насам скъпоценният му Архив е бил прочистван от определени сведения.