Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— И? — Мола продължаваше да ме гледа.

Въздъхнах. Обикновено бих избягвал тази тема, но за тези неща Мола беше настоятелна, а аз отчаяно се нуждаех от помощта й за утрешния ми план.

— Деви е била член на Арканум — обясних аз. — Дадох й малко от кръвта си като допълнителна гаранция за заем от началото на семестъра. Когато Амброуз започна да ме атакува, аз прибързано я обвиних в „злонамерена постъпка“. След това взаимоотношенията ни се влошиха.

Мола и Фела си размениха погледи.

— Правиш всичко възможно, за да направиш живота си вълнуващ, нали? — попита ме Мола.

— Вече признах, че това беше грешка — раздразнено рекох аз. — Какво друго искате от мен?

— Ще можеш ли да й платиш? — намеси се в разговора Фела, преди с Мола да сме се разгорещили.

— Честно казано, не знам — признах аз. — С малко късмет и някои дълги нощи в Рибарника може и да успея да събера достатъчно до края на семестъра.

Не казах цялата истина. Макар да имаше вероятност да спечеля достатъчно пари, за да се издължа на Деви, нямаше никакъв шанс да платя и таксата си за обучение. Не исках да разваля вечерта на всички, като призная, че Амброуз е спечелил. Принуждавайки ме да прекарам толкова много време в търсене на информация за грама, той на практика бе успял да ме накара да напусна Университета.

— Какво ще стане, ако не можеш да й платиш? — Фела наклони глава на една страна.

— Нищо хубаво — отвърна Уилем вместо мен. — Има си причина да я наричат Демоничната Деви.

— Не съм сигурен — рекох аз. — Може да продаде кръвта ми. Каза, че познава човек, готов да я купи.

— Сигурна съм, че няма да направи това — опита се да ме успокои Фела.

— Не бих я обвинявал — свих рамене аз. — Знаех в какво се забърквам, когато сключих сделката.

— Но тя…

— Просто светът е устроен по този начин — твърдо казах аз, тъй като не исках да мисля за това повече от необходимото.

Желанието ми бе вечерта да завърши с нещо положително.

— От друга страна, с нетърпение очаквам да се наспя добре в собственото си легло. — Огледах се и видях, че Уил и Сим уморено кимнаха в съгласие. — Ще се видим утре. Не закъснявайте.

* * *

По-късно тази нощ си позволих лукса да спя в тясното си легло в малката си стаичка. По някое време се събудих от усещането за студен метал, който докосва кожата ми. Усмихнах се, обърнах се на другата страна и потънах в блажен сън.

> 33.

> Огън

На следващата вечер опаковах внимателно пътната си торба, загрижен да не забравя нещо важно. Проверявах всичко за трети път, когато на вратата се почука.

Отворих и видях на прага да стои малко, десетинагодишно момче, което дишаше тежко. Очите му се стрелнаха към косата ми и в тях се появи облекчение.

— Ти ли си Коат?

— Квоте — поправих го аз. — Да, аз съм.

— Имам съобщение за теб. — Той бръкна в джоба си и извади изцапан лист хартия.

Протегнах ръка и момчето отстъпи крачка назад, като поклащаше глава.

— Дамата каза, че ще ми дадеш един йот, задето съм ти донесъл съобщението.

— Съмнявам се в това — заявих аз и протегнах ръка. — Дай да видя бележката. Ще ти дам половин пени, ако наистина е за мен.

Момчето се намръщи и ми я подаде неохотно.

Дори не беше в запечатан плик, а просто прегъната на две. Освен това беше и леко влажна. Когато погледнах запотеното момче, разбрах защо.

В бележката пишеше:

C>

Квоте,

Любезно те каня на вечеря тази вечер. Липсваш ми. Имам вълнуващи новини. Да се срещнем на петата камбана в „Бъчвата и глиганът“.

@ Твоя

@ Дена

П.П.: Обещах на момчето половин пени.

C$

— Петата камбана? — извиках аз. — В името на черните ръце на бога! Колко време ти отне да стигнеш дотук? Вече минава шестата камбана.

— Т'ва не е моя грешка — отвърна момчето и се намръщи свирепо. — Търся те от часове. Тя ми каза „Котвите“*. Каза ми да я отнеса на Коат в „Котвите“ от другата страна на реката. Но това място изобщо не е на доковете. И на табелата отвън няма никакви котви. Как да го намери човек?

[* На английски „anchors“, оттук и объркването на момчето с „Anker's“ — странноприемницата на Анкер. — Бел.прев.]

— Като питаш някой! — изкрещях аз. — Черно проклятие, момче! Толкова ли си глупав? — Възпрях желанието си да го удуша и си поех дълбоко дъх.

Погледнах през прозореца към намаляващата светлина на деня. След по-малко от половин час приятелите ми щяха да се съберат около огнището в гората. Нямах време да ходя до Имре.

— Добре — казах аз колкото се може по-спокойно.