Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— Като я гледам, не ставам щастлив — прекъснал го Джакс, — също както не се

засищам, когато гледам вечерята си. Искам я. Искам да е моя.

— Не мога да ти дам луната — рекъл мъжът. — Тя не ми принадлежи. Принадлежи на

самата себе си.

— Само луната ще свърши работа — настояло момчето.

— Е, тогава не мога да ти помогна — тежко въздъхнал калайджията. — Дисагите ми и

целият товар в тях са твои.

Джакс кимнал, без да се усмихне.

— Ето ти и тоягата ми — тя е доста хубава и здрава.

Детето я взело в ръка.

— Надявах се — колебливо казал търговецът, — че ще се съгласиш да ми оставиш

шапката. Доста съм привързан към нея…

— Тя ми принадлежи по право — не се съгласил Джакс. — Ако си привързан към нея, не

трябваше да я залагаш.

Калайджията се намръщил и му подал шапката си.

Темпи издаде нисък, гърлен звук и поклати глава. Хеспе се усмихна и кимна. Очевидно

дори и адемците знаеха, че да се държиш грубо с калайджия, носи лош късмет.

И така, Джакс сложил шапката на главата си и събрал денковете на калайджията. Когато

взел третия, който все още не бил отворен, той попитал:

— Какво има вътре?

— Нещо, с което да се задавиш дано — ядно отвърнал калайджията.

— Няма смисъл да се ядосваш за една шапка — рекло момчето. — Аз имам по-голяма

нужда от нея. Има доста път да извървя, докато открия луната и я направя своя.

— Но ако не ми беше взел шапката, можеше да ти помогна да я хванеш — казал

калайджията.

— Ще ти оставя счупената къща — успокоил го Джакс. — Това все пак е нещо. Макар че

ще трябва сам да я поправиш.

Той сложил очилата на носа си и тръгнал по пътя към луната. Вървял цяла нощ и спрял

едва когато тя се скрила зад планините.

И така, Джакс вървял ден след ден и не спирал да търси…

* * *

Дедан изсумтя.

— Това не ви ли звучи твърде познато? — промърмори той достатъчно силно, за да го

чуят всички. — Чудя се дали и той е опикавал дърветата като нас?

Хеспе го изгледа ядосано и мускулите на челюстта ѝ се стегнаха.

Изпуснах тиха въздишка.

— Свърши ли? — остро попита Хеспе и хвърли на Дедан продължителен, гневен поглед.

— Какво? — попита Дедан.

— Ще мълчиш, докато разказвам историята си — отвърна Хеспе.

— Но всички останали казаха какво мислят! — Дедан се изправи възмутено на крака. —

Дори и немият им пригласяше. — Той махна с ръка към Темпи. — Защо само на мен се

караш?

Хеспе кипна от възмущение.

— Защото се опитваше да се заяждаш по средата на разказа ми.

— Да кажеш истината, не означава да се заяждаш — промърмори Дедан. — Някой от нас

все трябва да прояви малко здрав разум.

— Продължаваш да го правиш! — Хеспе вдигна ръце. — Не можеш ли да се въздържиш

поне една вечер? Използваш всяка възможност да се оплакваш!

— Поне казвам каквото мисля, когато не съм съгласен с нещо — заяви Дедан. — А не си

мълча като някой страхливец.

Очите на Хеспе проблеснаха и макар да знаех, че не трябва да го правя, реших да се

намеся.

— Добре — прекъснах ги аз и погледнах Дедан. — Ако имаш по-подходяща идея как да

намерим тези хора, нека да я чуем. Да разговаряме като възрастни хора.

Намесата ми изобщо не впечатли Дедан, а само го накара да се обърне срещу мен.

— Ти пък какво знаеш за възрастните? — заяде се той. — Омръзна ми някакво хлапе,

което вероятно дори още няма косми по топките си, да ми говори снизходително.

— Сигурен съм, че ако маерът знаеше колко космати са твоите топки, щеше да сложи теб

начело — отвърнах аз със спокойствие, което се надявах да го вбеси. — За съжаление,

изглежда, че той е пропуснал този факт и е предпочел мен.

Дедан си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, Темпи се намеси:

— Какво е топки?

Дедан изпусна всичкия въздух, който беше поел, и се обърна да погледне Темпи със

смесица от раздразнение и веселост. Едрият наемник се изкикоти и направи недвусмислено

движение с шепи между краката си.

— Нали се сещаш — топки — рече той без помен от смущение.

Зад гърба му Хеспе вдигна очи към небето и поклати глава.

— А — каза Темпи и кимна разбиращо. — Защо са му на маера космати топки?

Настъпи пауза, последвана от взрив от смях, който разтърси лагера ни и стопи

насъбралото се напрежение, което заплашваше да прерасне в юмручен бой. Хеспе се смееше,

останала без дъх, и се държеше за корема. Мартен бършеше сълзите от очите си. Дедан се

смееше толкова силно, че не можеше да стои прав, и накрая се подпря с ръка на земята, за да