Иво Сиромахов - Още дневници и нощници - Иво Сиромахов (2009)

Файед. Бях чувала за Ал Бънди, но за Ал Файед нищо не знаех.

Обаче не е истина колко е богат тоя човек. Има нещо петрол-метрол

и направо не си знае парите. Дошъл в Лондон, щото баща му искал

да купува някакъв отбор. Май че Фулъм. Много е сладичък. Мисля,

че ме харесва, защото постоянно ми вика “хабиби принцес”.

7 май 1996

Мило дневниче,

Направо ше откача. Четох в списанието една статия как да

достигаме винаги до оргазъм. И авторката дава разни акъли, обаче

никъде не казва как се стига до оргазъм с мек член. А на Чарлс

винаги му е бил мек като втасала мушмула. Само ме пипа и ме

лигави нещо, а аз след това тичам до банята да се довършвам

самичка. Трагедия.

Така ме разстрои тая статия, че се разревах тихичко и точно в тоя

момент влезе Ал Файед. Носи букет от 101 червени рози, гледа

виновно и ми вика:

- Додох.

- Защо доди Ал Файед?

- Щото ку не дода аз, ша доди някой друг.

Прав е. Природата не търпи празнини.

- Защо си тъжна, хабиби принцес?

- Защото не мога да имам оргазъм, Ал Файед.

- Вай, вай. Това сериозно проблем.

И взе, че се разплака и той. Какъв мил човек. Само той ме разбира в

тоя живот. Чарлс един път не е ревал с мен.

Поревахме, поревахме и изобщо не разбрах как стана така, че взех

да го събличам. Съблякох го аз и гледам, че възбудата му нараства.

Е, не беше толкова голяма, колкото възбудата на Джими, ама за

толкова богат човек като Ал Файед си беше предостатъчна.

Направи ми впечатление, че възбудата му беше някак странна.

Липсваше част от кожата и беше оголена. Предположих, че е

загубил кожа в някоя от арабските войни. Но въпреки това

възбудата му стърчеше горда и независима. Аз, нали съм си много

състрадателна, взех да я погаля. Винаги съм съчувствала на

инвалидите. И после си я сложих, и пак ми стана хубаво, щото

благотворителността винаги ми е носила огромно щастие.

Ал Файед взе да пъшка и по едно време ми вика:

- Ша дода, ша дода.

- Доди, доди – му викам аз.

И той доде.

6 октомври 1996

Мило дневниче,

Направо ше откача. Днес в списанието прочетох писмо от една

читателка, което много ме разстрои. Ето какво е написала тя:

“Преди години с един тампон искарвах 4-5 часа а сега за 2 часа

стават на нищо. Според мен нарочно ги прават така за да си

копуваме повече и те да си пълнат гушите на наш гръп. Егати

даржавата чуда се вече дали да не емегрирам. С оважение Сузи Д,

Манчестър”.

Направо бях потресена от това писмо и звъннах на Марта да я

питам какво мисли. Еми кво мисля, вика Марта, жената дефакто е

права. Производителите на тампони са пълни мошеници. Добре, че

има честни журналисти, като тия в списанието, та да ги заклеймят.

Попитах Марта дали да не поведа кампания срещу фалшивите

тампони, така както се боря срещу противопехотните мини, но тя

смята, че обществото все още не е узряло за такава кауза.

14 декември 1996

Мило дневниче,

Направо ше откача. Казах на Доди, че искам да отидем до “Хародс”

на шопинг. А той вика: добре, след половин час ша дода да та зема

с колата и отиваме. Бе мина половин час, мина един час, няма го.

Аз страшно се изнервих и си викам – такъв скандал ше му вдигна на

тва миризливо шейхче, че ше му държи влага до Нова година. А той

пристига след час и половина ухилен като ряпа. И ми вика:

извинявай, че се забавих, мило, ама исках да купя коледен подарък

за мойто хабиби принцес. И реших да ти купя “Хародс”. Да си имаш

магазин.

Направо се просълзих от щастие. Тва арабите са истински

романтици, не са като наште сухари. За толкова години брак Чарлс

една бакалийка не ми купи.

Бях трогната и го целунах. Човекът се сетил, отишъл и ми купил

магазин. Обадих се на Марта, да й се похваля. Щеше да се пукне от

яд. Вика ми: много се радвам за теб, мацко, то дефакто не е важно

колко е голям подаръкът, важен е жестът. Да, бе! Важен бил жестът.

На нея що не й направят такъв жест?

3 юни 1997

Мило дневниче,

Направо ше откача. Ал Файед ме покани на яхтата си. Аз след оня

случай му викам “Доди”. Просто си остана като закачка между нас

двамата.

Отидох аз на яхтата му, ама яхта ти казвам. С едни махагони, едни

кожени салони, едни луксове. И едни манафи тичат постоянно

напред-назад и сервират по най-изискан арабски маниер. Абе кво да

ти разправям... те и Марта веднъж я бяха канили на яхта, ма кой

знае ква миризлива гемийка е било. Къде ще се мери с тоя разкош?