Марио Нострадамус - Предсказанията на Нострадамус

ги.“

- Какви думи?

- Ами. Не съм съвсем сигурен.

Звучаха като Сам, Моа и Крис. Може

би са братя?

Бейл потисна тържествуващата

си усмивка и поклати сериозно глава.

- Братя. Да.

Глава 8

- Но аз току-що говорих с един от

вашите служители - размаха ръце

мелодраматично барманът. - Казах му

всичко, което знам. Какво искате - и

да ви сменям пелените ли?

- И как изглеждаше този

служител?

- Като всички вас - вдигна

рамене барманът. - Сещате се.

Капитан Калк погледна през

рамо към лейтенант Макрон.

- Като него?

- Не. Изобщо не като него.

- Значи като мен?

- Не. Не като вас.

Калк въздъхна.

- Като Джордж Клуни? Уди

Алън? Джони Холидей? Или може би

носеше перука?

- Не. Не. Не носеше перука.

- Какво друго каза на този

невидим човек?

- Няма

нужда

да

сте

саркастичен. Изпълнявам дълга си на

гражданин. Опитах се да защитя

американеца...

- С какво?

- Ъъ... с щеката си за билярд.

- Къде

съхраняваш

това

нападателно оръжие?

- Къде го съхранявам? Къде

мислите, че го съхранявам? Зад бара,

разбира се. Това е Сен Дени, не

15

„Сакре Кьор“ 1.

- Покажи ми.

- Вижте. Не съм удрял никого

с нея. Само я размахах срещу

циганина.

- Циганинът помаха ли в

отговор?

- О, по дяволите! - Барманът

отвори с шилото за лед кутия цигари

„Житан“. - Предполагам, че сега ще

ме

затворите

за

пушене

на

обществено място? Какви хора -

издуха той дима през барплота.

Калк взе една от цигарите на

бармана. Почука я в пакета и

замечтано я прекара под носа си.

- Няма ли да я запалите?

- Не.

- Не ми казвайте, че сте ги

отказали?

- Имам проблеми със сърцето.

Всяка цигара съкращава живота ми с

един ден.

- И все пак си струва.

- Прав си - въздъхна Калк. -

Дай ми огънче.

Барманът подаде на Калк върха

на цигарата си.

- Вижте. Сега си спомних.

Относно вашия служител.

- Какво си спомни?

- Имаше нещо странно в него.

Много странно.

- И какво беше това?

- Ами... не знам дали ще ми

повярвате, ако ви кажа.

Калк повдигна вежди.

- Пробвай ме.

Барманът вдигна рамене.

- Той нямаше бяло на очите.

Глава 9

- Името на мъжа е Сабир. С-

А-Б-И-Р. Адам Сабир. Американец.

Не. Нямам повече информация за вас

в

момента.

Проверете

го

в

компютъра.

Това

трябва

да

е

достатъчно. Повярвайте ми.

Ейкър Бейл остави телефонната

слушалка. Позволи си лека усмивка.

Това щеше да реши проблема със

Сабир. Докато френската полиция

приключеше с разпита, той щеше

отдавна да е изчезнал. Хаосът винаги

е добра идея. Хаосът и анархията.

Причини хаос и анархия и ще

накараш установените сили на реда и

закона да отстъпят назад.

Полицията

и

обществените

служители са обучени да мислят

праволинейно - чрез правила и

ограничения.

В

компютърната

терминология

„хипер“

беше

противоположно

на

„линейно“.

Добре тогава. Бейл се гордееше със

способността си да мисли по хипер

начин - прескачайки и втурвайки се в

каквато посока реши. Той правеше

каквото искаше, когато поискаше.

Пресегна се към картата на

Франция и я разгъна внимателно на

масата пред себе си.

Глава 10

Адам

Сабир

разбра,

че

полицията се интересува от него,

когато

включи

телевизора

в

апартамента под наем в Ил Сен Луи

и видя собственото си лице да го

гледа от плазмения екран.

Като

писател

и

понякога

журналист, Сабир трябваше да е в час

с новините. Там се криеха истории.

Къкреха идеи. Състоянието на света

се отразяваше на състоянието на

потенциалния му пазар и това го

касаеше. През последните години

беше развил навика да живее с доста

висок стандарт, благодарение на

изключителния бестселър „Личният

живот

на

Нострадамус“.

Оригиналното

съдържание

беше

почти нулево - но заглавието бе

изблик на гениалност. Сега той

отчаяно

се

нуждаеше

от

нова

успешна книга, в противен случай

парите щяха да спрат да текат,

луксозният живот да пресъхне, а

читателите му да се стопят.

Обявата на Самана в онзи

смехотворен

безплатен

парцал,

минаващ за вестник, преди два дни

грабна вниманието му, защото беше

крайно неуместна и неочаквана: