Роалд Дал - Разкази с неочакван край

Прат се огледа, видя очилата с тънки рогови рамки, които тя му подаваше, и за миг се поколеба.

— Мои ли са? Може и да са. Не знам.

— Да, сър. Ваши са.

Беше възрастна жена — по-близо до седемдесетте, отколкото до шейсетте — верен семеен слуга с дългогодишна служба. Тя постави очилата на масата до него.

Без да й благодари, Прат ги взе и ги пусна в горното си джобче зад бялата носна кърпичка.

Прислужницата обаче не помръдна от мястото си. Остана да стои малко зад Ричард Прат и в поведението й и в начина, по който стоеше там — дребничка, неподвижна и изправена, имаше нещо толкова необичайно, че докато я наблюдавах, изведнъж ме обзе някакво предчувствие. Старческото й посивяло лице имаше някакво смразяващо, решително изражение, устните й бяха стиснати, малката брадичка издадена, а ръцете здраво сключени отпред. Странната шапчица на главата й и бялата престилка й придаваха вид на някаква мъничка, разтревожена белогърда птичка.

— Бяхте ги забравили в кабинета на мистър Скофийлд — продължи тя. Гласът й беше някак неестествено, преднамерено учтив. — Върху зеления шкаф с картотеките, в кабинета му, сър, където отидохте сам преди вечеря.

Трябваше да минат няколко минути, за да може пълният смисъл на думите й да проникне до съзнанието ни, и във възцарилата се тишина видях как Майк бавно се надига от стола си. Лицето му възвръщаше цвета си, очите му широко се разтвориха, устните му промениха извивката си и опасното бяло петънце в областта на ноздрите започна да се разраства.

— Моля те, Майкъл! — каза жена му. — Запази спокойствие, Майкъл, скъпи! Запази спокойствие!

Стаята беше топла и чиста, пердетата дръпнати, двете настолни лампи светеха — нейната и другата, до празния стол отсреща. На бюфета зад гърба й — две високи чаши, газирана вода и уиски. Кубчетата лед в кофичката.

Мери Малоуни чакаше съпруга си да се върне от работа.

От време на време поглеждаше към часовника, но не притеснено, а просто за да се наслади на мисълта, че всяка изминала минута приближава мига на неговото завръщане. Някаква ведра лъчезарност сякаш обгръщаше и нея, и всичко, което вършеше. Приведената й над ръкоделието глава беше необикновено спокойна. Кожата й — защото Мери беше бременна в шестия месец — бе станала полупрозрачна, устните меки, а очите, които напоследък излъчваха ведрина, изглеждаха по-големи и по-тъмни от всякога.

Когато часовникът показа пет без десет, тя започна да се ослушва и няколко минути по-късно, точно както винаги, чу изскърцването на гумите върху чакъла отвън, затръшването на вратата на колата, стъпките под прозореца и превъртането на ключа в ключалката. Мери остави ръкоделието, изправи се и когато той влезе, пристъпи напред, за да го целуне.

— Здравей, скъпи — каза тя.

— Здравей — отвърна той.

Пое палтото му и го закачи в дрешника. След това отиде до бюфета и приготви питиетата — по-силно за него, слабо за себе си; после отново седна в стола си с ръкоделието на колене, а той в другия, отсреща, бе хванал високата чаша с двете ръце и я разклащаше така, че ледените кубчета подрънкваха по стъклото.

За нея тази част от деня винаги беше изпълнена с блаженство. Знаеше, че докато не привърши първата си чаша, той няма желание за разговор, а тя, от своя страна, беше доволна да седи тихо и да се наслаждава на компанията му след дългите самотни часове в къщата. Обичаше да блаженства в присъствието на този мъж и да усеща — почти както излежаващият се на слънце усеща лъчите — онова топло мъжко излъчване, което я завладяваше, когато бяха сами. Обичаше го заради начина, по който седеше отпуснат в стола си, заради начина, по който влизаше през вратата или с бавни и дълги крачки кръстосваше стаята. Обичаше отнесения напрегнат израз в очите му, когато се спираха върху нея, забавната форма на устата и особено начина, по който не говореше за умората си, а седеше, вглъбен в себе си, докато уискито отнемаше част от нея.

— Изморен ли си, скъпи?

— Да, изморен съм.

И докато говореше, той направи нещо необичайно. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх, макар че все още беше пълна до половината, да, поне до половината. Всъщност Мери не го гледаше, но знаеше какво е направил, защото чу как, когато свали ръката си, ледените кубчета се удариха в празното дъно. За миг той остана да седи, наведен напред в стола си, после се изправи и бавно се запъти към бюфета, за да си налее още.

— Аз ще ти донеса! — възкликна тя и скочи.