Пэлем Вудхауз - Големи пари

Имаше нещо — може би фактът, че тя бе блондинка — което упражняваше върху него странна притегателна сила.

— Ти коя си по-специално? — попита той. — Искам да кажа, дали не вървиш заедно с къщата?

— Мистър Смит, нали?

— Да — каза Бисквитата.

— Радвам се да ви видя.

Гласът й имаше онази приятна интонация, която бе забелязал в доста по-малка степен в гласа на своята годеница.

— Американка си, нали? — попита Бисквитата.

Тя кимна и една златна камбанка заподскача около лицето й. Много привлекателна — помисли си Бисквитата, съвсем непристойно при това. В същото време тя потвърди не с „Мнда“, нито с „Аха“, нито с „Ъхъ“, а с нещо като мелодичен акорд между трите.

— Тъкмо пристигнах от Америка.

Това несъмнено бе моментът, когато Бисквитата би трябвало да си сложи честно ръка на сърцето. „О-о!“, би трябвало да отбележи с небрежен тон, „Моята годеница също е американка“.

Вместо това той каза:

— О-о, така ли?

— Тук съм при чичо ми от „Горски замък“. Хей там — тя показа със странично залюляване на златната камбанка. — Прескочих оградата. Тази градина изглежда ужасно. Седмици наред, струва ми се, никой не се е грижил за нея. Ако има нещо, от което получавам мигрена, то е от запусната градина. Опитвах се да я пооправя.

— Страхотно мило от твоя страна. Взела си градината ми под крилото си. Радвам се, че обичаш да прекопаваш. Имам чувството, че това ще стане едно и от моите хобита. Трябва да развъртим лопатите рамо до рамо.

— Сега се нанасяш, нали?

— Да. Нещата ми дойдоха онзи ден. Предполагам, че добрият стар Бери ги е подредил досега. Каза, че ще се погрижи.

— Бери?

— Сеньор Конуей от „Кътчето“. Къщата му е до моята.

— О, не съм се срещала с мистър Конуей.

— Е, срещна мен. Не е ли това достатъчно удоволствие за момиче колкото ей такова фъстъче?

Той спря. Усети, че собственият му език му се изплъзва. Прясно сгоден мъж, в разговор със синеоко момиче, трябва да бъде по-студен и въздържан.

— Хубав ден — рече официално.

— Прекрасен.

— Дълго ли ще останеш?

— Не бих се учудила.

— Върховно! — пак се отплесна Бисквитата. — И какво ще да е името?

— Какво име?

— Твоето, разбира се. Чие друго мога да имам предвид?

— Казвам се Валънтайн.

— А малкото ти име, за неофициални случаи?

— Кичи.

— Наздраве. Ти май настина — загрижи се Бисквитата.

— Казвах ти името си. Кичи.

Някакъв строг лъч проблесна в очите му.

— Не си мисли, че като имам такова предразполагащо открито лице, можеш да си правиш майтап с мен. Да ти кажа, доста съм интелигентен и мога да направя разлика между име и кихавица. Не е възможно някой да се казва Кичи.

— Е, аз се казвам. Накратко от Катрин. А как е твоето малко име?

— Годфри. Накратко от Уилям.

— Слушай — каза момичето, което, докато траеше този обмен на реплики, бе наблюдавало доста втренчено горната му устна. — Да ти кажа ли нещо? Трябва да се погрижиш за тоя твой мустак — или да го пуснеш да расте, или да го обръснеш. Така приличаш на Чарли Чаплин. Извини ме, че засягам толкова личен въпрос.

— Започвам да ти отговарям по обратния ред. Първо, можеш да засягаш каквито си искаш лични въпроси. Ако двама приятели като нас не могат да бъдат откровени един с друг, кой може? Второ, не виждам нищо лошо в това да приличам на Чарли Чаплин, човек с блестящи качества, когото дълбоко уважавам. Трето, в момента пускам мустака си да расте — разбира се, в умерен размер. И накрая, обекта, който обсъждаме, бедна ми янки, не е мустак, а мустаци. Сега, като изяснихме тези въпроси, кажи ми харесва ли ти Англия? Доволна ли си от посещението си? Радваш ли се, че си дошла?

— О, харесва ми. И все пак, иска ми се да се върна у дома.

— Така ли? И къде е това?

— Грейт Нек, щата Ню Йорк.

— И искаш да се върнеш?

— Разбира се, че искам.

— Защо „разбира се“? — попита озадачен Бисквитата. — Какво невероятно момиче си. Ето те тук, погълната в сладки приказки с един от най-големите умове на Вали Фийлдс, и този голям ум, забележи, облечен в нов костюм, шит по поръчка от най-добрия лондонски шивач, а ти ми говориш, че искаш да си някъде другаде. Необяснимо! Какво толкова те привлича в Грейт Нек?

— Мър е там.

— Мър? Искаш да кажеш твоят котарак?

— Не. Казах Мър. Мървин Флок. Младежът, за когото съм сгодена. Татко се вбеси, защото Мър е актьор и ме прати чак тук в Англия, за да ни раздели. Сега разбираш ли?

Бисквитата разбираше. И все пак, колкото и да е странно, не бе доволен. За един сгоден мъж информацията, че златокосото синеоко бъбрече, което току-що е срещнал, е сгодено, би трябвало да бъде чудесна новина. Би трябвало да му вдъхне усещането, че той и тя са от едно голямо семейство. Трябваше да се почувства като брат, получил добри вести за своята сестра. Лорд Бискъртън обаче не почувства нищо подобно. Макар и затънал до шия в благоговейно обожание към своята годеница, съобщението, че това момиче също е сгодено, направо му запецна на гърлото.