Пэлем Вудхауз - Големи пари

И така:

Обявява се годежът между лорд Бискъртън, син и наследник на граф Ходсдън, и Ан Маргарет, единствено дете на мистър и мисис Томас Л. Муун от Ню Йорк Сити.

Такива са лондонските редактори. След няколко години на Флийт Стрийт 6 6 Флийт Стрийт — стара улица в централен Лондон, където са разположени няколко редакции на вестници. — Б.пр. те стават неспособни да разграничат някакви си хлапета, надуващи тромбоните, от един младеж и една девойка, които поемат ръка за ръка по дългия път. Ако искаш да развълнуваш някой редактор, трябва да си Мистериозният Демон и да заколиш шестима с един замах на секирата.

Но ако на „Утринен куриер“ му беше все тая, то сред четящото го общество се събуди огромен интерес. В сто легла сто млади мъже спряха да отпиват от стоте си чаши чай, за да отделят на тази обява цялото си внимание. На някои от тях параграфът прозвуча злокобно и гибелно. Те се концентрираха, както си бяха в леглото, върху ужасяващото положение на бъдещия годеник и като измърмориха под мустак „О, господи!“, обърнаха на страницата за надбягвания с неспокойното чувство, че в днешно време нито един мъж не може да е в безопасност.

Но имаше други — и те бяха мнозинство — които се облегнаха на възглавниците си и зареяха празен поглед в тавана. Душите им в копринените си пижами се сгърчиха от болка. Те се размислиха за това колко отвратително е всичко и стигнаха до заключението, че ако трябва да се каже направо, целият свят е гаден. Бутнаха встрани филиите си с масло и когато личните им прислужници влязоха, бръщолевейки за разни боти и гети, бяха безкомпромисно строги с тях, а в единадесет от случаите им казаха да вървят… по дяволите.

Защото това бяха младежите, които бяха танцували с Ан, вечеряли с Ан, водили Ан в Сейнт Джеймс Парк да гледа пингвините, и които, ако бяха попаднали на Мангусетския „Домашен осведомител“, щяха да заклеймят редактора като автор на скучна и бледа проза, който дори не се е докоснал до същността на обекта.

Ан Муун, прелитайки през Лондонския сезон, несъмнено бе отбелязала осезаемо присъствие. Едно момиче с маниери, очарователни като на сирена, не може да обикаля месец и половина града, без да нарани едно-две сърца.

В дневната на „Кътчето“, а именно дома на Бери Конуей на Мълбъри Гроув, Вали Фийлдс, Бери попадна на обявата, докато прелистваше набързо вестника, преди да хукне към Лондон в 8.45. Той изпитваше известни затруднения при прочита вследствие влизането и излизането на Старата бавачка, която имаше навик да шари наоколо по време на закуска, като междувременно оформяше текущ бюлетин върху въпросите от местно естество.

Мисис Уисдъм отговаряше на всички изисквания за закръгленост. Тя отправяше към Бери благи флегматични погледи като крава, съзерцаваща прясна ряпа. За нея той си оставаше детето, каквото беше, когато го видя за пръв път. Отношението й винаги е било това на Мъдрата старост, нагърбила се да помага на Беззащитната младост в този объркан свят. Тя не пропускаше ни дума, ни дело, които биха могли да изгладят пътя пред него и да го защитят от безчетните житейски опасности. През зимата му пъхаше грейки в леглото. През лятото говореше без да й мигне окото за вълнени камизолки и за това как трябвало да се разхлажда бавно, защото порите били отворени.

— Майор Флъд-Смит — каза Старата бавачка, имайки предвид пенсионирания войн, обитаващ „Горския замък“ през една врата от тях — си правеше гимнастиката тази сутрин в градината.

— Да?

— И котката от „Прасковен рай“ направо пощуря.

Бери поразмисли вяло за мистерията на причинно-следствената връзка.

— Чувам, че ще изпращат мистър Болито в Манчестър. Мюриъл от „Прасковен рай“ ми каза. Иска да даде „Прасковен рай“ под наем заедно с мебелите. Според мен трябва да даде обява във вестниците.

— Не е лоша идея. Твърде умно.

Нещо в коридора привлече вниманието на мисис Уисдъм. Тя се изнесе и Бери чу шум от съборени окачалки. След малко отново пристигна.

— След като Майора се прибра, излезе племенницата му и набра цветя. Наистина, много симпатично момиче.

— Да?

— И което е най-странното, изглеждаше направо щастлива.

— И какво му е странното?

— Но мастър Бери! Нали ти казах за нея? За тъжната й история?

— Не мисля — Бери обърна страницата.

Сигурно му е казала, помисли си той, но от нея излизаха толкова много местни клюки — да не говорим за сардоничния й вкус към всяка трагедия от околността, че той бе развил защитна глухота.