Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Да, сър.

Мистър Фрисби изглежда отново изпадаше в транса си. Очите му бяха полуотворени и макар все още да изглеждаше като киснал в саламура, започваше да добива човешки вид.

— Каква забележителна жена! — мърмореше. — Истинска благословия за стомаха ми.

— Моля, сър?

— Каза, че става дума за психическо състояние — продължи мистър Фрисби. Имаше вид на човек, произнасящ монолог без да мисли за публиката. — Каза, че лекарствата не вършат работа. Човек трябва, каза тя, да си мисли за красиви неща. Да пропусне слънцето в душата си, така каза. Каза: „Представи си, че си малка птичка в храсталака. Какво би правил? Би пял. Е…“

Гласът му секна. Явно се беше видял като малка птичка и този шок го бе върнал към съзнанието за неговото положение.

— Е, тя е забележителна жена — каза почти предизвикателно. После примигна срещу Бери. — За какво ми спомена преди малко? Нещо, че си искал да ме видиш за не знам си какво? И какво е то?

Бери се впусна в представлението с известна самоувереност. Работодателят му изглеждаше възхитително настроен да дава благосклонни съвети на младежта. Не го беше виждал толкова мил и сърдечен от деня, когато „Ошав Холдинг“ скочи с двайсет пункта при отварянето на борсата.

— Става дума за една мина, сър. Мина, за която се интересувам.

— Каква мина?

— Медна мина.

Сърдечността на мистър Фрисби замръзна на лицето му и се покри с тънка коричка лед.

— Да не би да се занимаваш със спекулации на медната борса? — попита застрашително. — Нека да ти кажа веднъж и завинаги, млади човече, че няма да позволя персоналът ми да играе на борсата.

Бери побърза да даде уверения.

— Не съм се занимавал със спекулации. Мината е моя. Моя собственост. Мое притежание. Принадлежи ми. Аз имам мина.

— Я не ставай глупав — отсече строго мистър Фрисби. — Как, по дяволите, можеш да имаш мина?

— Леля ми я остави.

За втори път този ден Бери нахвърли историята на семейството си.

— А, разбирам — на мистър Фрисби му светна. — И къде е тази мина?

— Някъде в Аризона.

— И как се казва?

— „Сбъднат сън“ — смотолеви Бери с неудобство. Искаше му се първоначалният притежател, като е наименувал собствеността си, да бе избрал име, което да напомня по-малко на някой лигав филм.

— „Сбъднат сън“?

— Да.

Мистър Фрисби се изправи на стола и закова поглед в писалката си. Изглежда отново беше изпаднал в транс.

— Оттам никога не е вадено мед — продължи Бери с извинителна нотка в гласа. — Но на обяд говорих с един човек, който ми каза, че ако се поогледам, винаги мога да намеря някого, който да я купи.

Мистър Фрисби се свести.

— А-а?

Бери повтори.

Мистър Фрисби кимна.

— Наистина можеш, ако попаднеш на нужния бунак. А всяка минута някъде се ражда по един такъв.

— Чудех се дали не бихте ме посъветвали за най-добрия начин да уредя…

— Казваш, че мината никога не е давала добив?

— Не.

— Е, тогава не можеш да очакваш, че ще получиш много.

— Не очаквам.

Мистър Фрисби взе писалката си, огледа я и я остави отново.

— Добре, ще ти кажа. Странно наистина, но познавам един човек, казва се Хоук. Д. Б. Хоук — той може да ти направи предложение. Занимава се с такива неща. Купува подобни западнали имения с мисълта, че някой ден оттам може да се пръкне нещо. Ако искаш, ще се свържа с него.

— Много ви благодаря, сър.

— Предполагам, че сега е в Америка. Ще трябва да го потърся. Разбира се, той не би се захванал с това, освен ако не я купи евтино. Както и да е, ще се свържа с него.

— Много ви благодаря, сър.

— Няма за какво — отвърна мистър Фрисби.

Бери се оттегли. Мистър Фрисби вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Хоук? Обажда се Фрисби.

— Да, мистър Фрисби? — обади се един почтителен глас. Беше плътен и клокочещ. Като го чуе, човек би си направил заключението, че притежателят му е червендалест и тежи доста повече, отколкото би трябвало.

— Искам да те видя, Хоук.

— Да, мистър Фрисби. Да дойда ли в офиса ви?

— Не. Гроувнър Хаус. Около шест.

— Да, мистър Фрисби.

— И да си точен.

— Да, мистър Фрисби.

— Добре. Това е всичко.

— Да, мистър Фрисби.

Онези, които са били привиквани от мистър Фрисби на разговор в апартамента му в Гроувнър Хаус, винаги са демонстрирали скромност и смирение. По този начин те, изглежда, показват че са наясно относно положението си на външни лица върху свещената земя на това затворено светилище. Удари шест и червендалестият мъж, който тъкмо влизаше в дневната, почти пълзеше.