Умберто Еко - Махалото на Фуко

После, след като очите ми посвикнаха с полумрака, разбрах, че се намирам, както трябваше да предположа, в една вкаменена зоологическа градина. Там, в дъното, мече с блестящи стъклени очи се бе покатерило на изкуствен клон, току до мен беше кацнал бухал, мълчалив и тържествен, пред масата се виждаше невестулка, а може би бялка или пор, не зная. В средата на масата бе поставено праисторическо животно, което не можах да позная, приличаше на лисица, гледана през рентген.

Можеше да бъде пума, гепард, голямо куче, но се виждаше само скелетът, отчасти покрит с някаква плънка от жилава материя, закрепена с телена арматура.

— Догът на една богата дама с медено сърце, изхили се Солон, която иска да си го спомня както по времето на съпружеския им живот. Виждате ли? Козината на животното се сваля, кожата му се маха изцяло с арсенов сапун, след това костите се отделят и избелват… Погледнете в този шкаф каква чудесна колекция имам от гръбначни стълбове и гръдни кошове. Хубава костница, нали? След това костите се закрепват с тел и когато скелетът е възстановен, се слага плънката, обикновено използувам слама или пресован картон, понякога и гипс. Най-накрая се монтира кожата. Поправям вредите от смъртта и тлението. Погледнете този бухал, не е ли като жив?

Оттогава всеки жив бухал щеше да ми прилича на мъртъв, преобразен от Салон в застинала вечност. Погледнах лицето на този балсаматор на животински фараони, гъстите му вежди, сивкавите му страни и се помъчих да разбера дали наистина е живо същество, или е по-скоро шедьовър на собственото си изкуство. За да го разгледам по-добре, отстъпих крачка назад и усетих, че нещо се опря в тила ми. Обърнах се изтръпнал и видях, че съм задвижил едно махало.

Голяма разполовена птица се люлееше, следвайки движенията на копието, с което беше пронизана. То пробождаше главата й, а през разтворения гръден кош се виждаше, че минава точно там, където са били гушата и сърцето, после се извиваше, за да се разклони в преобърнат тризъбец. Едната част, по-дебелата, промушваше мястото, където са били червата, и бе насочена към земята като меч, докато другите две разклонения бяха забучени в краката и стърчаха симетрично от двете страни. Птицата се люлееше леко и трите острия сочеха на пода следата, която те биха оставили, ако се допираха до него.

— Чудесен екземпляр на царски орел — каза Салон. — Но още имам да работя по него. Тъкмо избирах очите. И ми показа една кутия, пълна със стъклени зеници и очни ябълки, сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите на цялата си кариера 396 396 … сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите от цялата си кариера — Лучия, светица от времето на гоненията на християните, напуснала годеника си, за да се отдаде на Бога; въпреки изтезанията, при които били избодени очите й, тя не се отказала от вярата си. . — Невинаги е лесно, както при насекомите, където са достатъчни кутийка и карфица. Безгръбначните например се обработват с формалин.

Усещах миризма на морга.

— Навярно работата е много интересна — казах. А в същото време мислех за живото „нещо“, което пулсираше в корема на Лия. През главата ми мина ужасяваща мисъл. Ако „нещото“ умре, казах си, ще искам да го погреба със собствените си ръце, да храни всички червеи под почвата и да обогатява земята. Само така ще го чувствувам още живо…

Стреснах се, защото Салон бе заговорил отново и изваждаше странно същество от един шкаф. Беше дълго около тридесет сантиметра и със сигурност приличаше на дракон, земноводно с големи черни полупрозрачни криле, жълт гребен и разтворени челюсти, от които се показваха зъби, ситни и остри като зъбци на трион.

— Красиво е, нали? Това е моя композиция. Използувах един саламандър, един прилеп и змийски зъби… Дракон от подземното царство. Идеята ми дойде от това… — Показа ми голям том със старинна подвързия и кожени кантове, който лежеше на друга маса. — Дадох цяло състояние, не съм библиофил, но на всяка цена исках да го купя. Това е „Подземният свят“ на Атаназиус Кирхер, първо издание, от 1665 година. Ето го дракона. Същият е, нали? Живее в кратерите на вулкани, казва този мъдър йезуит, който е знаел всичко, от познатото до непознатото и несъществуващото…

— Вие мислите все за подземното — казах аз, спомняйки си разговора ни в Мюнхен и думите, които бях чул през Дионисиевото ухо.

Разтвори книгата на друга страница: там имаше изображение на земното кълбо, представено като подпухнал и черен анатомичен орган, обвит с цяла паяжина от ярки, искрящи и виещи се вени.