Умберто Еко - Махалото на Фуко

Мазна и лепкава течност се изпаряваше нагоре и после се спускаше към дъното във вид на роса или дъжд, а наоколо се носеха смрад на гнилоч и тежък дъх на мухъл. Вдишвах миризмата на гробница, на подземие, на мрак, по мен лепнеше отровна влага, която се стичаше на ивици между тор, пръст, въглищна пепел, кал, менструална течност, сажди, оловен прах, изпражнения, дървесна кора, пяна, земно масло, всичко това черно, по-черно от черното, което вече изсветляваше и правеше видим един обръч, съставен от две влечуги, синкаво и червеникаво, всяко захапало опашката на другото.

Сякаш бях пил прекалено много, не виждах спътниците си, пръснати в полумрака, не разпознавах фигурите, които се плъзгаха край мен, и ги възприемах като неясни и размити силуети… В този момент някой хвана ръката ми. Знаех, че е измама, и все пак не посмях да се обърна, за да не я открия. Но усетих парфюма на Лоренца и едва тогава осъзнах колко я желая. Не можеше да бъде друг. Беше дошла, за да продължи монолога си от шумолене и драскане с нокти по вратата, който бе оставила незавършен предишната вечер. Слабините ми потръпнаха, но не силно, от топлия и влажен полъх на живачни и серни изпарения.

Чаках Ребиса, двуполовото дете, философската сол, Венеца на Труда в окончателния му препис на чисто.

Струваше ми се, че знам всичко. Може би в ума ми изплува прочетеното от последните месеци, а може би Лоренца ми предаваше своята мъдрост посредством докосването на ръката си и аз чувствувах леко запотената й длан.

И се улавях, че шепна древни имена, имена, които безспорно, знаех го, философите бяха дали на Белотата, но с които аз зовях с трепет Лоренца: Бяла мед, Белоснежен агнец, Айбатест, Алборах, Светена вода, Пречистен живак, Орпимент, Азох, Борах, Камбар, Каспа, Церуза, Восък, Хая, Комерисон, Електрум, Ефрат, Ева, Фада, Фавоний, Основа на изкуството, Живиниски драгоценен камък, Диамант, Зибах, Зива, Було, Нарцис, Лилия, Хермафродит, Хе, Хипостаза, Хиле, Девиче мляко, Единичен камък, Пълнолуние, Майка, Живо масло, Фасул, Белтък, Флегма, Точка, Корен, Сол на земята, Тевос, Тинкар, Пара, Вечерница, Вятър, Вещица, Фараоново стъкло, Детска пикоч, Ястреб, Плацента, Менструална течност, Роб беглец, Лява ръка, Сперма на металите, Дух, Блато, Сок, Сярна мас…

Сред катраненочерния мрак, вече изсивял, се очертаваше хоризонт от скали и изсъхнали дървета, зад който залязваше черно слънце. После блесна ослепителна светлина и се появиха искрящи образи, които се отразяваха по хиляди повърхности като в калейдоскоп. Ароматните вълни бяха станали църковни, литургични, от тях ме заболя глава, почувствувах тежест в областта на челото и съгледах великолепна зала, украсена със златисти гоблени, сякаш някакво сватбено пиршество с царствен жених и невеста в бяло. Освен тях на тържеството присъствуваха белобрад цар и царица на тронове, а до тях — воин и един друг тъмнокож владетел. Пред царя, върху малък жертвеник, бяха поставени книга, подвързана с черно кадифе, и свещник от слонова кост със свещ. До свещника виждах въртящ се глобус и часовник, на чийто връх бе закрепено кристално фонтанче, от което бликаше кървавочервена течност. Над фонтанчето се белееше череп, а от лявата му очна кухина изпълзя змия…

Лоренца ми дъхаше думи в ухото. Но не чувах гласа й.

Змията се олюляваше в ритъма на тъжна и бавна музика. Старите царе сега бяха облечени в черно и пред тях бяха поставени шест покрити ковчега. Чуха се звуци на тромбон и се появи мъж с черна качулка. Отначало екзекуцията се разви в ритуален стил, сякаш в забавен каданс, и царят я приемаше, свел покорно глава с печално облекчение. След това този с качулката замахна с брадвата си, сякаш блестящо махало описа дъга, и острието на брадвата се умножи от хилядите отразяващи повърхности и във всяка фасетка на калейдоскопа се търкулнаха хиляди отсечени глави и оттук нататък образите се заредиха тъй бързо, че не успявах да следя развитието на нещата. Мисля, че постепенно всички действуващи лица, включително тъмнокожият владетел, бяха обезглавени и положени в ковчезите, после залата се превърна в морски или езерен бряг, към който се приближиха шест осветени ладии, ковчезите бяха пренесени в тях и ладиите се отдалечиха по гладката вода, изчезвайки в нощта. Докато се извършваше всичко това, смолните аромати бяха станали осезаеми, преминавайки в гъсти изпарения. По едно време се уплаших, че съм сред осъдените, и чувах наоколо ми да мърморят: „Венчавката, венчавката…“