Умберто Еко - Махалото на Фуко

Като директор на данъчното чичо Карло беше един от местните големци. А като инвалид от войната и Кавалер на италианската корона, той не можеше да не симпатизира на временното правителство, което в случая представляваше фашистката диктатура. Фашист ли беше чичо ми Карло?

Дотолкова, доколкото, както се казваше през шестдесет и осма, фашизмът бе върнал отново на почит бившите воини и ги възнаграждаваше с ордени и постове, чичо Карло, може да се каже, беше умерен фашист. Но достатъчно, за да бъде ненавиждан от Аделино Канепа, който пък беше антифашист по съвсем основателни причини. Всяка година трябваше да отива при него, за да подновява своята данъчна декларация. Пристигаше в данъчното със съучастническо и примирено изражение, след като се беше опитал да подкупи леля Катерина с една торба яйца. И се озоваваше пред чичо Карло, който не само беше неподкупен като герой, но и знаеше по-добре от когото и да било колко му е откраднал Аделино Канепа през годината и не му прощаваше нито грош. Аделино Канепа се обяви за жертва на диктатурата и започна да разпространява клевети по адрес на чичо Карло. Двамата живееха в една къща, единият на господарския първи етаж, другият — на партера, срещаха се сутрин и вечер, но вече не се поздравяваха. Контакта поддържаше леля Катерина, а след нашето пристигане — майка ми, която Аделино Канепа даряваше с цялата си симпатия само поради факта, че беше снаха на чудовище. Всяка вечер в шест чичо ми се прибираше с вечния си сив двуреден костюм, бастуна и един брой на още непрочетения вестник „Стампа“. Вървеше изправен като войник от алпийските войски, с едното си сиво око, вперено в атакуваната кота. Минаваше пред Аделино Канепа, който в този момент обикновено взимаше глътка въздух на пейката в градината, и сякаш не го забелязваше. След това се срещаше с госпожа Канепа на вратата и тържествено сваляше шапка. Така всяка вечер, година подир година.

Беше вече осем часът. Лоренца не идваше, както беше обещала. Белбо пиеше петия джин-мартини.

— Дойде четиридесет и трета. Една сутрин чичо Карло влезе при нас, събуди ме с целувка и каза: момчето ми, искаш ли да научиш най-голямата новина на годината? Прогонили са Мусолини. Не разбрах дали чичо Карло страдаше от това. Дори и да страдаше, не го показа. Беше примерен гражданин и държавен служител. И продължи да ръководи данъчната служба за правителството на Бадолио. След това настъпи осми септември, зоната, в която живеехме, премина под контрола на Социалната република и чичо Карло се приспособи. Събираше данъците за Социалната република. Канепа разправяше наляво и надясно какви връзки има с първите партизански отряди там, в планината, и обещаваше нечувани отмъщения. Ние, децата, още не знаехме кои са партизаните. Много се говореше за тях, но никой още не ги беше виждал. Разказваха за началника на бадолийците, някой си Терци (естествено, прозвище, каквито тогава всички си измисляха, и мнозина твърдяха, че го бил взел от онзи Терци, героя от комиксите, приятеля на Дик Светкавицата), бивш началник на карабинерите, който при първите сблъсъци с фашистите и есесовците загубил единия си крак и командувал всички отряди по хълмовете в околностите на Х. После се случи, каквото се случи. Един ден партизаните нахлуха в селото. Бяха слезли от хълмовете и сновяха по улиците, още нямаха определена униформа, носеха само светлосини кърпи на врата, и току изстрелваха по някой картечен откос във въздуха, за да съобщят, че са там. Новината бързо се разпространи, всички се затвориха по къщите, още не се знаеше що за хора са. Леля Катерина плахо изрази надеждата си: нали бяха приятели на Аделино Канепа, или поне Аделино Канепа твърдеше, че е техен приятел, нима щяха да сторят нещо на чичо Карло? Сториха го. Разбрахме, че група партизани се втурнали в канцеларията на данъчното, арестували чичо Карло и го отвели в неизвестна посока. Леля Катерина се строполи на леглото, викайки, че ще го убият, и от устата й заизлиза белезникава пяна. Достатъчно било да го ритнат с ботуш и заради металната плочка в главата веднага щял да умре. Чул виковете на леля, пристигна Аделино Канепа с жена си и децата си. Леля му изкрещя, че бил Юда, че той бил предал чичо на партизаните, защото събирал данъците за Социалната република. Аделино Канепа й се закле във всичко най-свято, че не е вярно, но се виждаше, че се чувствува виновен, защото беше дрънкал прекалено много. Леля ми го изгони. Аделино Канепа се разплака, обърна се към майка ми, припомни й всички случаи, когато бил отстъпвал един заек или едно пиле на смешна цена, майка ми потъна в гордо мълчание, леля Катерина продължи да бълва белезникава пяна. Аз хлипах. В края на краищата, след двучасово мъчение, чухме викове и чичо Карло се появи на велосипед, който управляваше с единствената си ръка, и се държеше тъй, сякаш се връщаше от разходка. Веднага забеляза суматохата в градината и намръщен запита какво се е случило. Ненавиждаше разправиите, както всички хора от нашия край. Качи се горе, приближи се до леглото на леля Катерина, която още приритваше с кльощавите си крака, и я попита от какво е толкова развълнувана, какво толкова се е случило. А се бе случило това, че партизаните, като разбрали какво е говорил Аделино Канепа, решили, че чичо Карло е един от представителите на режима, и го арестували за назидание на останалите. Завели чичо Карло с камион извън града и го изправили пред Терци, отрупан с военни отличия, с картечница в дясната ръка, а лявата — опряна на патерицата. А чичо Карло, но изобщо не мисля, че е било хитрост, по-скоро инстинкт, навик, воински ритуал — застанал мирно, представил се, майор от алпийските войски Карло Ковасо, ранен и инвалид от войната първа категория, сребърен медал. Терци също се изпънал в „мирно“ и се представил — старшина Ребауденго от Кралските карабинери, комендант на бадолийска бригада „Бетино Рикасоли“, бронзов медал. „Къде?“ — запитал чичо Карло. А Терци, като подчинен, отвърнал: „При Пордой, господин майор, кота 327.“ „Боже мой! — възкликнал чичо Карло. — Аз пък бях на кота 328, трети полк!“ „Битката на равноденствието?“ „Да, битката на равноденствието.“ „А обстрелът на Петте Пръста?“ „Спомням си го като днес.“ „А нападението с байонетите по поста пред «Сан Криспино»?“ „Да, по дяволите!“ Изобщо все в тоя дух. После, нашият без ръка, другият без крак, като един правят крачка напред и се прегръщат. Терци му казал: „Как може, господин майор, как е станало така, че вие събирате данъците за едно фашистко правителство, подчинено на завоевателя?“ „Вижте какво, коменданте — отвърнал му чичо Карло, аз имам семейство и получавам заплата от централното правителство, което е, каквото е, и не съм го избирал аз. Вие как бихте постъпили на мое място?“ „Драги майоре — казал Терци, на ваше място бих постъпил по същия начин, но го давайте по-кротко, гледайте да не се престаравате.“ „Ще гледам, коменданте, отвърнал му чичо Карло, нямам нищо против вас, и вие сте синове на Италия и смели бойци.“ Мисля, че са се разбрали, защото и двамата са изричали Родина с главно Р. Терци заповядал да дадат на чичо Карло един велосипед и чичо Карло си тръгнал. Аделино Канепа ни се чу, ни се видя в продължение на няколко месеца. Това е, не зная дали се нарича духовна общност, но едно е сигурно: съществуват едни връзки, които стоят над всякакви пристрастия.