Пол Остър: Книга на илюзиите

Преди да си тръгна от Рочестър позвъних на Смитс, декана на моя факултет в Хемптън, и го помолих да удължи отпуската ми с още един семестър. Отначало малко се ядоса, настояваше, че курсовете ми вече били обявени в каталога, но аз го излъгах, че се подлагам на психиатрично лечение и той се извини. Беше си мръсен номер, но в онзи момент се борех за живота си и нямах сили да обяснявам защо гледането на неми филми отведнъж е станало толкова важно за мен. В края на краищата си побъбрихме приятелски и той ми пожела успех, но макар и двамата да се преструвахме, че наесен ще се върна, той, струва ми се, усети, че вече се изплъзвам, че не мога пак да се отдам на работата си.

Изгледах „Скандал“ и „Почивка сред природата“ в Ню Йорк, после отидох до Вашингтон да видя „Човекът зад гишето“ и „Двойно или нищо“. Влязох в една туристическа агенция на „Дюпон Съркъл“ и направих резервации за остатъка от пътешествието („Амтрак“ до Калифорния, КЕ 2 до Европа), но на следващата сутрин, във внезапен пристъп на сляп героизъм, ги отмених и реших да пътувам със самолет. Беше чиста лудост, но с такова обнадеждаващо начало не исках да изгубя ускорението, което бях набрал. Нищо, че трябваше да се убедя да извърша единственото нещо, което се бях заклел никога повече да не правя. Не исках да забавям крачка; и ако това означаваше да потърся фармацевтична помощ, готов бях да се нагълтам с толкова успокоителни, колкото трябва. Една жена от Американския филмов институт ме свърза със съответния доктор. Сметнах, че прегледът няма да продължи повече от пет-десет минути. Щях да му обясня защо са ми хапчетата, той щеше да ми напише рецепта — и толкоз. В края на краищата страхът от летене беше повсеместно оплакване и не се налагаше да му разказвам за Хелън и момчетата, да си разгалвам душата пред него. Исках единствено да изключа централната си нервна система за няколко часа и понеже тези неща не се продаваха току-така, той трябваше само да ми даде една хартийка с подписа си върху нея. Но доктор Сингх се оказа човек на подробностите и докато ми мереше кръвното и преслушваше сърцето ми, зададе достатъчно въпроси, за да ме задържи в офиса си четирийсет и пет минути. Беше прекалено интелигентен, за да не ме разчовърка, и малко по малко истината излезе наяве.

Всички ще умрем, мистър Зимър, каза той. Какво ви кара да мислите, че ще умрете в самолет? Ако вярваме на статистиката, по-голяма е вероятността да умрете както си седите вкъщи.

Не съм казал, че ме е страх от смъртта, възразих аз. Казах, че ме е страх да летя със самолет. Има разлика.

Но ако самолетът няма да се разбие, какво ви тревожи?

Вече нямам доверие на самия себе си. Опасявам се, че ще изгубя контрол върху себе си, а не искам да ставам за посмешище.

Не съм сигурен, че ви разбирам.

Представям си как се качвам в самолета и още преди да стигна до мястото си, рухвам.

Рухвате? В какъв смисъл рухвате? Психически?

Да, рухвам пред погледа на четиристотин пътници, изгубвам ума и дума. Подивявам.

И какво си представяте, че ще сторите?

Зависи. Понякога крещя. Понякога раздавам крошета на хората. Понякога нахълтвам в кабината и се опитвам да удуша пилота.

Не ви ли спират?

Спират ме, разбира се. Нахвърлят се върху мене и ме събарят на земята. Спукват ме от бой.

Кога за последен път сте летели със самолет, мистър Зимър?

Не помня. Като момче, струва ми се. Единайсет, дванайсетгодишен. Ученически истории. Отбранявах се от побойника на класа.

Какво ви кара да смятате, че сега ще налитате на бой?

Нищо. Просто ми е в кръвта, това е. Ако нещо ме бодне където не трябва, едва ли ще мога да се спра. Всичко може да се случи.

Но защо точно в самолет? Защо не се страхувате, че ще изгубите самоконтрол на земята?

Защото самолетите са безопасни. Това всеки го знае. Самолетите са безопасни, бързи и ефикасни и вдигнеш ли се веднъж във въздуха, нищо лошо не може да ти се случи. Затова ме е страх. Не защото си мисля, че ще загина — защото знам, че няма.

Правили ли сте опит за самоубийство, мистър Зимър?

Не.

Мислили ли сте някога за това?

Естествено, че съм мислил. Нямаше да съм човек, ако не бях.

Затова ли идвате при мен? За да излезете оттук с рецепта за някой хубав, силен опиат и да свършите със себе си?

Аз търся забрава, докторе, не смърт. Опиатът ще ме приспи и за времето, в което съм в безсъзнание, няма да мисля как трябва да се държа. Ще съм там и няма да съм там, и доколкото няма да съм там, ще съм защитен.