Пол Остър: Книга на илюзиите

Не ме привличаха загадки и мистерии, но както си седях и гледах финалните надписи на предаването, ми хрумна, че мога да изгледам тези филми. Бяха дванайсет, разпръснати в шест различни града в Европа и Съединените щати, и за да ги види всички, човек трябваше да отдели доста време. Не по-малко от няколко седмици, допуснах, но може би месец или дори месец и половина. В онзи миг последното нещо, което бих предположил бе, че ще напиша книга за Хектор Ман. Просто си търсех какво да правя, нещо да ме ангажира по безобиден начин, докато съм готов да се върна на работа. Бях прекарал половин година да наблюдавам собственото си пропадане и знаех, че ако оставя това да продължи дори малко още, ще умра. Какъв е самият проект или какво можех да извлека от него, нямаше значение. Тогава всеки избор можеше да е само случаен, но онази нощ ми хрумна нещо и заради един двуминутен клип и краткотраен смях реших да тръгна по света да гледам неми комедии.

Не си падах много по филми. Бях започнал да преподавам литература веднага след завършването си, едва преполовил двайсетте, и оттогава цялата ми работа бе свързана с книгите, езика, писменото слово. Бях превел неколцина европейски поети (Лорка, Елюар, Леопарди, Мишо), бях писал рецензии за списания и вестници и бях публикувал две литературоведски книги. Първата, „Гласове във военната зона“, беше изследване върху литературата и политиката, което анализираше творчеството на Хамсун, Селин и Паунд във връзка с профашистката им дейност през Втората световна война. Втората, „Пътят към Абисиния“, беше книга за писатели, отказали се от писането, размишление над мълчанието. Рембо, Дашиъл Хамет, Лора Райдинг, Дж. Д. Селинджър и други — брилянтни поети и романисти, които по една или друга причина бяха спрели да пишат. Планирах да започна нова книга, за Стендал, когато загинаха Хелън и момчетата. Не че имах нещо против филмите, но те не бяха наистина важни за мен и нито веднъж през петнайсетте години преподаване и писане не бях усещал нужда да говоря за тях. Харесвах ги както всеки друг — забавление, движещи се тапети, огризки. Без значение колко красиви или хипнотични бяха понякога образите, никога не ме удовлетворяваха така могъщо, както думите. Струваше ми се, че всичко е твърде ясно, недостатъчно е оставено за въображението на зрителя и парадоксът е, че колкото по-старателно филмите симулират реалност, толкова по-малко успяват в репрезентацията на света — който е колкото около нас, толкова и вътре в нас. Ето защо инстинктивно винаги предпочитах черно-бели пред цветни филми, неми пред говорящи. Възприемах киното като визуален език, начин да се разказват истории, като се проектират образи върху двуизмерен екран. Прибавянето на звук и цвят създава илюзията за трето измерение, но в същото време унищожава чистотата на образите. Вече не им се налага да вършат цялата работа. И вместо да превърнат филма в перфектната хибридна медия, в съвършения от всички възможни светове, звукът и цветът отслабват езика, на който искат да придадат сила. Онази нощ, докато гледах Хектор и другите комици да крачат насам-натам из върмонтския ми хол, изведнъж ме порази мисълта, че наблюдавам едно мъртво изкуство, изцяло нефункциониращ жанр, който никога няма да бъде практикуван отново. И все пак, при всичките промени оттогава, творчеството им беше свежо и ободряващо като при първата му прожекция. Защото разбираха езика, на който говорят. Бяха изобретили синтаксис на окото, граматика на чистия кинезис и, с изключение на костюмите, колите и чудноватите мебели на заден фон, нищо в този език не можеше да остарее. Това бе мисъл, преведена като движение, човешка воля, изразяваща се чрез човешко тяло, и затова беше вечна. Повечето неми комедии почти не си дават труда да разказват истории. Те са като стихотворения, като разказани сънища, като някаква изпипана хореография на духа; и понеже са мъртви, навярно на нас днес ни говорят повече, отколкото на съвременната им публика. Ние ги гледаме през огромна бездна от забрава и тъкмо нещата, които така силно ги разделят от нас, ги правят толкова привлекателни: безмълвието им, отсъствието на цвят, накъсаните им, забързани ритми. Все прегради — и те затрудняват гледането, но същевременно освобождават образите от товара на репрезентацията. Стоят между нас и филма и затова не е нужно да се преструваме, че гледаме действителния свят. Светът, това е плоският екран — и той съществува в две измерения. Третото е в главата ни.