Пол Остър: Книга на илюзиите

Слабо си спомням какво се е случвало онова лято. Няколко месеца живях в мъгла от алкохолна скръб и самосъжаление, почти не излизах от къщи, почти не се вдигах да ям, да се избръсна или да се преоблека. Повечето от колегите ми бяха в отпуск до средата на август, така че не ми се налагаше да понасям посещенията им, да издържам мъчителния протокол на приятелския траур. Те, разбира се, бяха добронамерени и когато идваха, винаги ги канех вътре, но техните сълзливи прегръдки и дълги, потискащи мълчания не помагаха. Открих, че е по-добре да седя сам, да изкормвам дните в мрака на собствения си мозък. Когато не бях пиян или не се бях разплул на дивана в хола пред телевизора, прекарвах времето си като обикалях из къщата. Влизах в стаите на момчетата и сядах на пода, обграждах се с вещите им. Бях неспособен да мисля директно за тях или да ги призова в съзнанието си, но когато подреждах пъзелите им или си играех с легото, изграждайки все по-сложни и барокови конструкции, усещах, че временно отново ги обитавам — че продължавам малкия им призрачен живот, като повтарям жестовете, които правеха те, когато имаха тела. Зачитах се в книжките с приказки на Тод и класирах бейзболните му картички. Подреждах плюшените животни на Марко по вид, цвят и размер и разменях реда всеки път, когато влезех. Така отлитаха часове, цели дни се стапяха в забрава и когато стомахът ми отказваше повече да смила забравата, аз се връщах в хола и си наливах нова чаша. В редките случаи, когато не изпадах в безсъзнание на кревата, обикновено спях в леглото на Тод. В моето си легло винаги сънувах, че Хелън е до мен и когато протягах ръка да я прегърна, се будех с внезапен, силен гърч, с треперещи ръце и с дробове, борещи се за глътка въздух, сякаш допреди секунди съм се давил. По тъмно не можех да влизам в спалнята, но през деня прекарвах доста време там, отварях гардероба на Хелън и докосвах дрехите й, пренареждах жилетките и пуловерите й, махах роклите й от закачалките и ги разстилах на пода. Веднъж облякох една от тях, друг път си сложих бельото й и се гримирах с нейния грим. Преживяването беше дълбоко удовлетворяващо, но след още няколко опита открих, че парфюмът е още по-ефективен от червилото и молива за вежди. Сякаш по-живо я връщаше при мен, извикваше присъствието й за по-дълго време. По случайност й бях подарил ново шише Шанел №5 за рождения й ден през март. Като се ограничавах с малки дози два пъти дневно, успях да изкарам с този запас до края на лятото.

Излязох в отпуск за зимния семестър, но вместо да потърся психиатрична помощ, седях вкъщи и продължавах да потъвам. В края на септември и началото на октомври вече удрях по половин бутилка и повече уиски на вечер. Притъпяваше чувствата ми, но в същото време ме лишаваше от всякакъв усет за бъдещето, а когато човек няма какво да очаква, със същия успех може и да е мъртъв. Насред продължителен унес се сепвах от желание за приспивателни хапчета и въглероден окис. Така и не предприех нищо подобно, но като си спомня сега за онези дни, си давам сметка колко близо съм бил до това. Хапчетата стояха в шкафчето и на три-четири пъти вече бях взимал шишенцето от рафта, бях ги изсипвал в шепата си. Ако всичко беше продължило по този начин още малко, едва ли щях да имам сили да издържа.

Така стояха за мен нещата, когато Хектор Ман ненадейно навлезе в живота ми. Нямах представа кой е, никога не бях попадал на името му, но една вечер малко преди да почне зимата, когато дърветата най-сетне бяха оголели и се чакаше първият сняг, случайно видях по телевизията откъс от стар негов филм и той ме разсмя. Може да не звучи кой знае колко важно, но това беше първият ми смях от юни насам и когато почувствах неочаквания спазъм да се надига в гръдния ми кош и да вибрира в дробовете ми, разбрах, че още не съм стигнал дъното, че някаква част от мен все още иска да живее. Целият този изблик на смях не може да е продължил повече от няколко секунди. Не че беше особено висок или плътен, но ме изненада и по това, че не му се съпротивлявах и че не се засрамих, задето съм забравил нещастието си за няколкото мига, в които Хектор Ман бе на екрана, бях принуден да заключа, че вътре в мен има нещо, което не си бях представял досега, нещо различно от дестилирана смърт. Не говоря за някаква смътна интуиция или сантиментален копнеж по това, което е било някога. Направих емпирично откритие с тежестта на математическо доказателство. Ако можех да се смея, значи не бях напълно вцепенен. Значи стените, с които се бях оградил от света, все още не бяха толкова високи, че нищо да не прехвръква.