Пол Остър: Книга на илюзиите

Трябва да беше малко след десет часа. Бях закотвен на обичайното си място на дивана с чаша уиски в едната ръка и дистанционното в другата; безучастно превключвах каналите. Предаването беше започнало преди няколко минути, но не ми отне много време да установя, че е документален филм за немите комици. Всичките познати лица си бяха там — Чаплин, Кийтън, Лойд, — но имаше и редки кадри от комици, които никога не бях чувал преди, по-неизвестни актьори, като Джон Бъни, Лари Семън, Лупино Лейн и Реймънд Грифит. Следях клиповете без особен интерес, не им обръщах особено внимание, но бях достатъчно заинтригуван, за да не превключа. Хектор Ман се появи чак към края на предаването и показаха само един клип: две минути от „Човекът зад гишето“, действието се развиваше в банка и Хектор играеше затрупан с работа помощник-счетоводител. Не мога да обясня защо ме грабна, но така стана: стоеше там до масата в белия си тропически костюм, с тънките си черни мустачки и броеше пачки пари; работеше с такава безумна ефикасност, с такава зашеметяваща скорост и маниакална концентрация, че не можех да откъсна очите си от него. На горния етаж някакви работници поставяха нови дъски на пода в кабинета на директора. В другия край на стаята една хубавка секретарка седеше зад бюрото и лакираше ноктите си зад огромна пишеща машина. Отначало изглеждаше сякаш нищо не може да възпре Хектор от това да изпълни задачата си за рекордно кратко време. Но тогава съвсем, съвсем постепенно по жилетката му започнаха да се сипят мънички прашинки дървесина, а скоро след това той най-сетне забеляза и момичето. Едно нещо изведнъж се бе превърнало в три неща и от този момент действието подскачаше между тях в тритактов ритъм от работа, суета и похот: задължението на Хектор да продължи с броенето на парите, усилието да опази любимия си костюм и стремежа да срещне очите на девойката. Сегиз-тогиз мустачките му потрепваха загрижено, сякаш за да подчертаят случките с тих стон или промърморена реплика встрани. Всичко това не беше хаос от препъвания и побоища; беше персонаж и ритъм, умело оркестрирана смесица от предмети, тела и мисли. Всеки път, когато Хектор изгубеше нишката на сметката, трябваше да почва отначало и това само го караше да работи двойно по-бързо отпреди. Всеки път, когато погледнеше нагоре към тавана да види откъде идва прахта, го правеше секунда след като работниците вече бяха поставили нова дъска на празното място. Всеки път, когато хвърлеше поглед към момичето, тя гледаше в друга посока. И въпреки всичко Хектор някак успяваше да запази самообладанието си, да не допусне тези дребни неудачи да го отклонят от целта или да развалят високото му самомнение. Едва ли беше най-брилянтната комична сцена, която съм виждал, но ме увлече, докато ме погълна изцяло и при второто или третото потрепване на Хекторовите мустачки, вече се смеех на глас, при това силно.

Кадрите се придружаваха от разказ, но аз бях твърде погълнат от сцената, за да осмисля какво се говореше. Нещо за мистериозния начин, по който Хектор напуснал киното, струва ми се, и че е смятан за последния от значимите двайсетминутни комици. В началото на 20-те години най-успешните и изобретателни от тях вече се били прехвърлили в пълнометражните филми и качеството на късометражките спаднало драстично. Хектор Ман не внесъл нищо ново в жанра, казваше четецът, но бил признат за даровит актьор с изумителен контрол над тялото, забележителен късно появил се талант, който би могъл да постигне сериозни неща, ако кариерата му не била прекъснала така рязко. В този момент сцената свърши и аз се заслушах по-внимателно в коментара. По екрана се завъртяха няколко десетки снимки на актьори и гласът оплакваше загубата на толкова много филми от нямата епоха. След като веднъж звукът навлязъл в киното, немите филми били оставени да гният в мазета, да изгарят в пожари, да бъдат изхвърляни на боклука и стотици изпълнения изчезнали безвъзвратно. Но не била изгубена всяка надежда, добави гласът. От време на време неочаквано изниквали стари филми, а през последните години били направени редица впечатляващи открития. Да сме вземели случая с Хектор Ман. До 1981 година едва три от филмите му били запазени някъде по света. От останалите девет имало само следи, погребани из вторични материали — репортажи, рецензии, плакати, прегледи, — но самите филми се смятали за изгубени. И тогава през декември същата година в сградата на Френската филмотека в Париж пристигнал анонимен пакет. Пуснат изглежда някъде от центъра на Лос Анджелис, пакетът съдържал почти непокътнато копие от „Дървени човечета“, седмият от дванайсетте филма на Хектор Ман. В следващите три години на неравни интервали били изпратени осем подобни пакета до големите филмови архиви по света: Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, Британския филмов институт в Лондон, Ийстман Хаус в Рочестър, Американския филмов институт във Вашингтон, Тихоокеанския филмов архив в Бъркли, и отново Париж. До 1984 година цялото творчество на Хектор Ман било разпръснато по тези шест организации. Всеки пакет идвал от различен град, от места тъй отдалечени като Кливланд и Сан Диего, Филаделфия и Остин, Ню Орлиънс и Сиатъл, и тъй като никой от тях не съдържал писмо или някакво съобщение, нямало как да се установи самоличността на дарителя или дори да се изгради хипотеза кой е той и къде би могъл да живее. Към живота и кариерата на Хектор Ман била прибавена нова мистерия, каза гласът, но услугата била огромна и филмовата общност — признателна.