Пол Остър - Книга на илюзиите

Оставаха четири филма: „Каубои“ и „Господин Никой“ в Лондон, „Дървени човечета“, и „Реквизит“ в Париж — и аз осъзнах, че това е единствената ми възможност да ги видя. Винаги можех да посетя отново американските архиви, ако се налагаше, но за повторна визита в БФИ и парижката филмотека не можеше да става и дума. Бях успял да се докопам до Европа, но нямах сили още веднъж да опитам невъзможното. По тази причина взех, че останах в Лондон и Париж много повече от необходимото — общо почти седем седмици — дълбаех ли, дълбаех посред зимата като някакъв полудял подземен звяр. И до този момент бях взискателен и съвестен, но сега проектът ми достигна ново равнище на интензитет, целенасоченост, граничеща с параноя. Външната ми цел бе да изуча и разбера филмите на Хектор Ман, но фактически се учех на концентрация, тренирах се как да мисля за едно-единствено нещо и за нищо друго. Живеех като маниак, но друг начин нямаше, ако не исках да се разпадна на късчета. Когато най-сетне се прибрах във Вашингтон през февруари, доспах ксанаксовия си сън в един хотел на летището и първата ми работа на сутринта беше да взема колата си от дългосрочния паркинг и да я подкарам към Ню Йорк. Не бях още готов да се върна във Върмонт. Ако щях да пиша книга, трябваше ми дупка, в която да се скрия; и изведнъж реших, че от всички градове на света Ню Йорк най-малко ще ми лази по нервите. Пет дни търсих апартамент в „Манхатън“, но нищо не намерих. Точно тогава бумът на Уолстрийт достигаше зенита си, цели дванайсет месеца преди краха от осемдесет и седма, и жилища не се намираха лесно. В крайна сметка прекосих Бруклинския мост и взех първото място, което ми предложиха — едностайно апартаментче на „Пиърпон Стрийт“, което тъкмо бе излязло на пазара тази сутрин. Беше скъпо, неугледно и неудобно, но мен ме задоволяваше. Купих матрак за спалнята, бюро и стол за хола и се нанесох. Договорът беше за една година. Започваше от 1 март и това бе денят, в който седнах да пиша книгата.

Преди тялото е лицето, а преди лицето е тънката черна черта между носа и горната устна на Хектор. Потръпващо влакно от безпокойство, метафизично въже за скачане, танцуваща нишка озадаченост, мустачките са сеизмограф за вътрешните състояния на Хектор и тези мустачки не само те карат да се смееш, те ти казват какво мисли Хектор; допускат те всъщност до механизма на мислите му. Има и други елементи — очите, устата, внимателно премерените залитания и препъвания — но мустачките са инструментът на общуването и макар че говорят език без думи, техните чупки и потрепвания са ясни и разбираеми като съобщение, нащракано в морзов код.

Нищо от това не би било възможно, без намесата на камерата. Близостта на говорещите мустачки е творение на обектива. Във всеки от филмите на Хектор в даден момент ъгълът внезапно се сменя и далечният или среден кадър е последван от едър план. Лицето на Хектор изпълва екрана, всеки остатък от околността е елиминиран и мустачките се превръщат в център на света. Те се раздвижват и понеже умението на Хектор му позволява да контролира останалите мускули на лицето си, мустачките сякаш се движат сами, като животинче с независимо съзнание и воля. Устата леко се свива в ъглите, ноздрите се разтварят едва-едва, но в гротескните спирали на мустачките лицето си остава в общи линии неподвижно и в тази неподвижност човек се оглежда като в огледало, защото именно в такива моменти Хектор показва най-пълно и убедително човешкия си облик, отражение на това, което сме всички ние, когато останем насаме със себе си. Тези близки планове са запазени за критичните мигове в историята, средоточията на най-силно напрежение или изненада, и никога не продължават повече от четири-пет секунди. Когато дойдат, всичко друго спира. Мустачките се впускат в своя монолог и за няколко скъпоценни мига действието отстъпва пред размисъла. Четем съдържанието на Хекторовия ум, сякаш е напечатано с букви върху екрана и преди да изчезнат, тези букви се виждат ясно като сграда, като пиано, като торта в нечие лице.

В движение, мустачките са средство да се изразят мислите на всички хора. В покой не са нищо повече от орнамент. Те маркират мястото на Хектор в света, задават персонажа, който той трябва да пресъздаде, и определят кой е той в очите на другите — но мустачките принадлежат на един-единствен човек и каквито са абсурдно тънки и лъскави, не може да има никакво съмнение кой е човекът. Той е южноамериканският денди, латинолюбовникът, мургавият разбойник с гореща кръв, галопираща из вените му. Добавете зализаната назад коса и неизменния бял костюм — и резултатът е безпогрешно разпознаваема смесица от вихър и вежливост. Такъв е кодът на образите. Значенията са ясни от пръв поглед и понеже всяко нещо следва от предишното в тази осеяна с капани вселена на липсващи улични капаци и експлодиращи пури, видиш ли мъж в бял костюм да върви по улицата, знаеш, че този костюм ще го вкара в беля.