Пол Остър - Книга на илюзиите

Все още известен с цвета на косата си от момчешките си години, Патрик О’Фелън притежавал и държал „Спортните стоки на Червенокосия“ в центъра на Спокейн от вече двайсет години. На сутринта, когато пристигнал, Хектор намерил евтин хотел на две преки западно от гарата, платил в аванс за една нощ и излязъл да търси магазина. Това му отнело само пет минути. Не бил мислил какво ще прави, когато се озове там, но си дал сметка, че ще е по-безопасно да застане отвън и да се опита да види О’Фелън през прозореца. Представа си нямал дали Бригид го е споменала в някое от писмата си. Ако да, то в семейството щели да знаят, че той говори със силен испански акцент. Още по-съществено, ще са обърнали особено внимание на изчезването му през 1929 година, и тъй като Бригид липсвала вече почти две години, можело да са единствените хора в Америка, открили връзката между двата случая. Нужно било само да влезе в магазина и да си отвори устата. Ако О’Фелън знаел кой е Хектор Ман, подозренията му щели да се събудят след първите три-четири изречения.

Но О’Фелън никакъв го нямало. Хектор така си наврял носа във витрината, уж да разгледа изложения комплект стикове за голф, че виждал ясно вътре в магазина, но доколкото можел да установи от този ъгъл, вътре нямало никого. Нито клиенти, нито продавач зад касата. Рано било — малко след десет, — но табелката на вратата гласяла „отворено“ и вместо да остане на оживената улица с риска да привлече вниманието върху себе си, Хектор зарязал плана си и решил да влезе. Ако открият кой е, рекъл си, тъй да бъде.

Вратата издрънчала, когато я отворил, и голите дървени дъски заскърцали под краката му, докато вървял към касата в дъното. Помещението не било голямо, но рафтовете били препълнени със стока, сякаш имало всичко, от което би могъл да се нуждае един спортист: въдици и макари, гумени плавници и плувни очила, леки пушки и ловни карабини, тенис ракети, ръкавици за бейзбол, футболни топки, баскетболни топки, подплънки за рамене и шлемове, бутони и алпинистки обувки, наколенки и налакътници, колчета със знаменца, щанги, медицински топки. По протежение на магазина имало два реда опорни колони на равни интервали и на всяка от тях била окачена рамкирана фотография на О’Фелън. На всички снимки бил млад и зает с някаква спортна дейност. На една носел бейзболен екип, на друга — футболен; но най-често бил на пистата в оскъдното облекло на бегач. На един кадър апаратът го бил заснел в пълен разкрач, и двата крака във въздуха, на цели три метра пред най-близкия съперник. На друг се ръкувал с мъж във фрак и цилиндър: получавал бронзов медал на Олимпийските игри в Сейнт Луис през 1904 година.

Докато Хектор напредвал към касата, от задната стаичка излязла млада жена, която бършела ръцете си в кърпа. Гледала надолу, с глава наклонена на една страна, но макар че той почти не виждал лицето й, имало нещо в походката й, нещо в стойката на раменете й, нещо в начина, по който търкала пръстите си в кърпата, което го накарало да се чувства, сякаш пред него е Бригид. В продължение на няколко секунди сякаш последните деветнайсет месеца се стопили. Бригид не била вече мъртва. Била излязла от гроба, с пръсти и нокти изровила пръстта, в която той бил заровил тялото й, и ето я сега насреща — цяла-целеничка, без куршум в черепа и без дупка на мястото на лявото око, помагала на баща си в магазина му в Спокейн, Уошингтън.

Жената продължила към него, спирайки само да остави кърпата върху неотворен кашон, и зловещото в последвалите мигове било, че дори когато вдигнала глава и го погледнала в очите, илюзията продължила. И лицето й било същото като на Бригид. Имала същата челюст, същата уста, същото чело и същата брадичка. Когато след секунда му се усмихнала, видял, че и усмивката е същата. Едва когато се приближила на пет метра от него, започнал да забелязва някакви разлики. Лицето й било покрито с лунички, за разлика от това на Бригид, и очите й били малко по-тъмнозелени. Освен това били и по-раздалечени, съвсем мъничко по-встрани от основата на носа й, и тази едва доловима особеност в чертите й засилвала цялостната хармония на лицето й, правела го идея-две по-хубаво от това на сестра й. Хектор й се усмихнал в отговор и когато тя застанала зад касата и го попитала с гласа на Бригид дали може да му помогне, той вече не се страхувал, че всеки миг ще се строполи мъртъв на земята.

Търсел мистър О’Фелън, рекъл, не знаел дали ще е удобно да разговаря с него. Не направил усилие да скрие акцента си, произнесъл думата „миистер“ с пресилена вибрация на р-то и се навел по̀ към нея, за да не пропусне евентуалната реакция, изписана на лицето й. Не се случило нищо, или по-точно разговорът продължил като да не се е случило нищо и в този момент Хектор разбрал, че Бригид го е пазила в тайна. Била отраснала в католическо семейство и едва ли я е въодушевявала мисълта да признае на баща си и сестрите си, че спи с мъж, сгоден за друга жена, и че този мъж, чийто пенис при това бил обрязан, нямал намерение да разваля годежа си, за да се ожени за нея. В такъв случай те едва ли знаели и че е бременна. Нито че срязала вените си във ваната, нито че прекарала два месеца в болница, мечтаейки за по-ефективни начини на самоубийство. Възможно било дори да е спряла писмата си преди Сейнт Джон въобще да се появи на сцената, по времето, когато все още била достатъчно уверена, за да смята, че всичко ще се подреди по нейния начин.