Пол Остър - Книга на илюзиите

Влак 921 за Сиатъл щял да потегли чак след час. Хектор решил да убие времето с чаша кафе в ресторанта на гарата, но щом седнал на бара и вдишал мириса на бекона и яйцата, цвърчащи в тигана, отведнъж му се догадило. Озовал се в клозета, заключен в едно от помещенията, на четири крака, бълвайки съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. Всичко се изляло накуп, мизерните зелени течности и разръфаните кафяви остатъци несмляна храна — разтрисащо пречистване от срама, страха и отвращението — и когато пристъпът преминал, той се проснал на пода и останал там дълго, едва си поемал дъх. Главата му била свряна до задната стена и от тази позиция видял нещо, което иначе щяло да убегне от вниманието му. Точно зад тоалетната чиния, в сгъвката на тръбата, имало оставена шапка. Хектор се измъкнал от леговището си и установил, че е работническо кепе, здрава изработка, от вълнен туид, с къса козирка, щръкнала отпред — подобна на шапката, която носел той самият навремето, когато бил новак в Америка. Хектор я обърнал с хастара навън, за да се увери, че вътре няма нищо и че не е прекалено мръсна или прокъсана. И тогава видял, че отзад на вътрешната кожена лента е написано с мастило името на собственика: Херман Лосър. Хектор се изненадал, но го намерил за добро име, може би дори отлично име, във всеки случай не по-лошо от всяко друго. Той бил Хер Ман, нали? Ако започнел да се нарича Херман, можел да промени самоличността си, без напълно да я отрича. Това било важното: да се отърве от себе си за пред другите, но той самият да помни кой е. Не защото искал да помни, а тъкмо защото не искал.

Херман Лосър. Написано, можело да се прочете и като Лесър , или пък като Лузър . И в двата случая, сметнал Хектор, намерил името, което заслужавал.

Шапката му прилягала забележително добре. Не била нито твърде широка, нито съвсем по мярка, и трябвало само да придърпа надолу козирката, за да прикрие характерния наклон на челото си, да замъгли пронизващата яснота на очите си. Значи след изваждането — събиране. Хектор минус мустаци, Хектор плюс шапка. Двете операции го извадили от уравнението и онази сутрин той излязъл от мъжката тоалетна, изглеждайки като всекиго, като никого, като самото въплъщение на Господин Никой.

В Сиатъл останал шест месеца, после се прехвърлил в Портланд за година и след това се върнал обратно на север, в щата Уошингтън, където останал до пролетта на 1931 година. Отначало чисто и просто ужасът го гонел по петите. Хектор смятал, че бяга, за да си спаси живота, и в първите дни след изчезването му неговите амбиции не били по-различни от тези на всеки друг престъпник: стига само да избегнел залавянето още един ден, отчитал деня като добре прекаран. Всяка сутрин, всеки следобед четял за себе си във вестниците, следял как върви разследването по случая, за да държи сметка колко са близо до разкриването му. Бил изумен от написаното, отвратен от това, как никой не бил положил поне малко усилие да го опознае. Хънт бил толкова маловажен, а всяка статия започвала и завършвала с него: борсови измами, фалшиви инвестиции, холивудският бизнес в цялото си проядено от червеи великолепие. Никой не споменавал името на Бригид, а преди Долорес да се върне в Канзас, не се и сетили да разговарят с нея. Ден след ден напрежението спадало и когато след четири седмици все още нямало важни разкрития и вестниците губели интерес, плановете му започнали да улягат. Никой не го подозирал в нищо. Можел спокойно да се прибере у дома, ако искал. Трябвало само да скочи на влака за Лос Анджелис — и щял да се върне в живота си точно на мястото, където го бил напуснал.

Но Хектор на никакъв влак не скочил. Нямало нищо, което желаел по-силно от това, да бъде в къщата си на „Норт Ориндж Драйв“, да седи на слънчевата веранда с Блаущайн и двамата да отпиват от студения чай, докато довършват последните подробности по „Точка и тире“. Да правиш филми било като да живееш в постоянен делириум. Била най-тежката, най-изнурителна работа, измисляна някога, и колкото по-трудна ставала, толкова повече Хектор се опиянявал от нея. Тъкмо научавал занаята, бавно овладявал тънкостите му и бил сигурен, че ако има още малко време, ще стане един от добрите. Нищо друго не искал за себе си: единствено да бъде добър точно в тази професия. Само това искал, ето защо само това никога вече нямало да си позволи да прави. Не можеш да доведеш едно невинно момиче до лудост, да му направиш дете, да заровиш тялото му осем стъпки под земята и да продължиш живота си постарому. Човек, извършил каквото той бил извършил, заслужавал наказание. И ако светът не правел нищо, за да го накаже, налагало се той да се накаже сам.