Пол Остър - Книга на илюзиите

Наел стая в пансион близо до пазара „Пайк Плейс“ и когато в някакъв момент парите в портфейла му свършили, постъпил на работа при един от местните риболовци. Ставал всяка сутрин в четири, разтоварвал камиони в гъстата мъгла преди разсъмване, мъкнел кошници и сандъци, докато влагата на Пюджит Саунд вкоравявала пръстите му и си пробивала път към костите. Кратка почивка за по цигара и после поставял раци и стриди върху подложки от натрошен лед; следвали всевъзможни повтарящи се дневни занимания: тракането на мидите на везната, кафявите книжни кесии, късият, смъртоносен извит нож, с който разтварял стридите. Когато не работел, Херман Лосър четял книги, заети от градската библиотека, водел си дневник и не разговарял с никого, освен ако обстоятелствата не го принуждавали. Целта, каза Алма, била да пъшка под тегобите, които сам си бил наложил, да си направи живота колкото се може по-неприятен. Когато работата станала прекалено лесна, се преместил в Портланд, където се главил нощен пазач в една фабрика за бъчви. Първо данданията на закрития пазар, сега мълчанието на мислите му. В избора му на работа нямало нищо преднамерено, обясни Алма. Покаянието му било продължителен процес и наказанията, които си налагал, се менели според това какво най-много му липсвало в дадения момент. Мечтаел за компания, копнеел отново да бъде с жена, желаел тела и гласове наоколо и затова се зазидал в онази пуста фабрика, с усилие се обучавал в тънкото изкуство на себеотрицанието.

Борсовият крах го сварил в Портланд, и когато компанията производителка на бъчви „Комсток“ фалирала в средата на 30-те, Хектор останал без работа. По това време вече бил изчел няколкостотин книги; започнал със стандартните романи от деветнайсети век, онези, за които всички говорели, но той така и не опрял до тях досега (Дикенс, Флобер, Стендал, Толстой), и после, когато усетил, че вече е схванал нещата, започнал отново от нулата, решен да се образова систематично. Хектор не знаел почти нищо. Бил напуснал училище на шестнайсет и никой не си дал труда да му обясни, че Сократ и Софокъл не са един и същи човек, че Джордж Елиът е жена, или че „Божествената комедия“ е поема за живота след смъртта, а не булеварден фарс, в който накрая всички герои се женят за когото трябва. Условията винаги го притискали и той нямал време да се занимава с такива работи. Сега изведнъж разполагал с цялото време на света. Заключен в личния си Алкатраз, той прекарал затворническите си години в усвояване на нов език, на който да мисли за условията на оцеляването си, да разбира неспирната, безмилостна мъка в душата си. Според Алма трепетите на това интелектуално обучение лека-полека го превърнали в друг човек. Научил се как да се гледа от разстояние, да се вижда преди всичко като човек сред хората, след това — като комбинация от случайни частички материя, и накрая — като самотна прашинка; и колкото повече се отдалечавал от началната си точка, толкова повече се приближавал до величието, така каза тя. Бил й показал дневниците си от онези години и петдесет години по-късно Алма можела да проследи агонията на съвестта му. Никога не съм бил по-изгубен , цитираше ми тя по памет, никога не съм бил по-сам и уплашен — и все пак никога не съм бил толкова жив. Написал тези думи по-малко от час преди да напусне Портланд. После, сякаш мисълта му се развила, седнал отново и добавил нов параграф в края на страницата: Сега разговарям само с мъртвите. Само на тях вярвам, само те ме разбират. Като тях, и аз живея без бъдеще.

Носели се слухове, че в Спокейн има работа. Дъскорезниците търсели хора, няколко дървосекачески лагера на изток и на север от града наемали работници. Хектор не се интересувал от такава работа, но една сутрин, малко след затварянето на фабриката за бъчви, дочул двама души да си говорят за тамошните възможности и му хрумнала идея, а след като я обмислил, не можел повече да й устои. Бригид била отраснала в Спокейн. Майка й била мъртва, но баща й още живеел там, а в семейството имало още две по-малки сестри. От всичките мъчения, които можел да си представи Хектор, от всичките болки, които някак би могъл да си причини, нищо не било по-лошо от мисълта да отиде в техния град. Ако само зърнел мистър О’Фелън и двете момичета, щял да знае как изглеждат и лицата им щели да изплуват в ума му всеки път, щом го обхванела мисълта за бедата, която им причинил. Усещал, че заслужава да изстрада и това. Длъжен бил да ги направи истински, да ги направи в паметта си истински като Бригид.