И за да съживи разговора, а и за да попречи на въображението си да се отнесе и да отправи безпочвени обвинения към приятеля му, той рече:
— Значи си продал кораба на Карвър, като си мислел, че името му е Уелс, и той ти е споменал между другото, че има брат Кросби.
— Не помня вече — отвърна Лодърбак. — Беше преди близо година. Много време мина.
— А след това, година по-късно попадаш на брат му, току-що опънал петалата! И то не къде да е, а от другата страна на Алпите, където кракът ти не е стъпвал! Странна работа, а?
Политикът, който имаше навика да надява маска на снизхождение, когато биваше подлаган на натиск, изпуфтя надменно.
— Само слабият ум вярва в съвпадения.
Балфор обаче не обърна внимание на тази максима.
— Кое е фалшивото име: Карвър или Уелс? — рече той, все едно размишляваше на глас, но без да изпуска от очи събеседника си.
— Да напълня ли още една кана, господин Лодърбак? — обади се Огъстъс Смит.
Лодърбак забарабани по масата.
— Да, хубаво, напълни.
— „На добър час“ беше тук преди половин месец — продължи превозвачът. — Той прави редовни курсове до Кантон и обратно, нали? Търгува с чай. Така че Карвър явно няма да го има известно време.
— Да сменим темата — рече Лодърбак. — Объркал съм имената. Сигурно така е станало. А и няма никакво значение.
— Чакай малко — спря го Балфор, който се беше сетил нещо.
— Какво?
— Може и да има значение. Ами ако продажбата на имуществото му бъде оспорена пред съда? Ако Кросби Уелс е имал брат, това би имало значение за вдовицата.
Политикът отново се усмихна глуповато.
— За вдовицата ли?
— Аха — кимна мрачно Балфор и понечи да продължи, но Лодърбак нетърпеливо го прекъсна.
— В дома му нямаше никакви следи от жена, абсолютно никакви! По всичко личеше, че е живял сам.
— Да, така е — потвърди превозвачът и отново направи опит да вземе думата, но другият не му позволи.
— Според теб това, че е имал брат, може да се окаже важно. Но наследството винаги отива при съпругата, освен ако в завещанието не е предвидено друго. Такъв е законът! Не виждам какво значение би имало дали е имал брат, или не. Абсурд!
Той наклони предизвикателно глава към госта.
— Само че няма завещание — отвърна Балфор. — Там е работата. Кросби Уелс не е оставил завещание. Не беше известно да е имал семейство. Дори не знаеха на кого да съобщят за смъртта му, знаеше се само името му, но не и откъде е дошъл, нямаше дори акт за раждане. Така че по закон земята и къщата му отиват за държавата, а държавата има право да ги продаде и продажбата стана още на другия ден. Тук нищо не се задържа дълго на пазара, веднага се намира купувач. Но още преди мастилото по документите да е засъхнало, се появи жена му! Дотогава никой не беше чувал и думичка за нея, само че тя разполага с брачно свидетелство и там пише, че Кросби Уелс е бил женен за Лидия Уелс.
Лодърбак се ококори. Балфор най-сетне беше привлякъл напълно вниманието му.
— Лидия Уелс ли? — прошепна политикът.
Огъстъс Смит погледна Джок, после сведе глава.
— Това стана в четвъртък — отвърна Балфор, като кимна. — Съдът не намери нередности в документите ѝ, но за всеки случай ги прати за проверка в Дънидин. Но има нещо гнило. Как така се появи изневиделица да сложи ръка на имуществото, а Кросби дума не е обелил за нея? И още нещо намирисва: тази дама е първа класа. Как Кросби е успял да отведе до олтара такава жена, е загадка, за чийто отговор аз поне съм склонен да платя немалко.
— Видял си Лидия тук? Тя е тук?
Нарича я по малко име, значи я познава, помисли си Балфор, следователно е познавал и мъртвеца. На глас обаче каза, като внимаваше да не издаде подозренията си:
— Аха. Пристигна с парахода в четвъртък. Издокарана от глава до пети, личеше си, че е свикнала да пътува по море. Роклята събрана и заметната през рамо, кюлотите придържани с ръка. Всичко ѝ се виждаше. Мътните да ме вземат, ако мога да разбера как Кросби Уелс е хванал такава госпожичка!
Лодърбак все още не се беше съвзел от шока.
— Лидия Уелс е жена на Кросби Уелс…
— Поне така твърди тя. — Превозвачът изведнъж остави чашата, приведе се напред и разтвори длан на масата между тях. — Като те гледам, явно има нещо, дето ти пречи да говориш направо. Защо не го споделиш, свои хора сме?
Това предложение, изречено тъй простичко, сякаш помете някакъв бент в душата на политика. Като повечето управници, които са свикнали винаги да бъдат обслужвани и рядко се озовават сами, Лодърбак възприемаше околните единствено през призмата на тяхната полезност. Балфор определено беше симпатяга — прозорлив в търговските дела, гръмогласен веселяк, винаги готов да избухне в смях, — но стойността му като човек се равняваше на стойността на ролята, която играеше: за Лодърбак той беше заменим. До този момент на него и през ум не му беше минало да си прави труда да научава какво се крие зад качествата му, които се виждаха на повърхността.
Читать дальше
