Балфор поклати глава.
— Все едно ние вкупом сме сгрешили. Все едно е трябвало да направим нещо, за да не го допуснем.
— Дребен чиновник — повтори политикът. — По цял ден пише чекове на чуждо име. И има мнение по всички въпроси, само дето никой не желае да го чуе.
— И все пак…
— И все пак нищо! Жената е спомената мимоходом и доводите не струват, няма какво да си губим времето с тази писаница.
Лодърбак почука с кокалче по масата, както съдията почуква с чукчето, за да покаже, че е изгубил търпение. Балфор обаче, който беше готов на всичко, за да не допусне да се върнат към предишната тема, побърза да се обади:
— Все пак видя ли я?
Другият се намръщи.
— Кого, жената ли? Уличницата? Не, само вечерта, когато я намерихме. Но чух, че се е оправила. Смяташ, че трябва да я навестя, нали? Затова ме питаш.
— Не, не.
— Човек с моето положение не може да си позволи…
— Да, да, разбира се, не можеш да си позволиш, естествено…
— Което пак ни връща към поученията във вестника — рече Лодърбак замислено. — Точно това беше идеята на автора. Докато не се вземат определени мерки, докато не се построят приюти и така нататък, манастири, кой е отговорен? Кой носи отговорност за момичета като нея, които са съвсем сами тук?
Въпросът беше риторичен, но превозвачът все пак отговори, за да не замре разговорът:
— Никой не е отговорен.
— Никой ли? — Политикът го изгледа изненадано. — Какъв християнин си ти?
— Анна е направила опит за самоубийство, искала е да сложи край на живота си! Никой не е отговорен за това освен тя самата.
— Наричаш я Анна! — укори го Лодърбак. — Говориш ѝ на малко име, би трябвало да изпитваш някаква отговорност, загриженост за нея!
— Говоренето на малко име не е тикнало лулата в ръцете ѝ.
— Значи ще затръшнеш вратата в лицето ѝ само защото пуши опиум?
— Никакви врати не затръшвам. Ако я бях намерил на улицата, щях да постъпя като теб. Точно като теб.
— Щеше да ѝ спасиш живота?
— Щях да я предам на пристава!
Лодърбак отхвърли поправката с махване на ръка.
— А след това какво? Една нощ в дранголника и после? Кой ще я закриля, когато тя продължи да пуши опиум?
— Никой не може да защити човек от самия него, от собствените му действия! — отсече раздразнено Балфор.
Не обичаше такива разговори, а и всъщност, мислеше си той, това не беше кой знае колко по-приятно от обсъждането на предимствата и недостатъците на такелажа и тонажа на корабите. (Но пък като цяло Лодърбак не беше приятен събеседник през изминалия половин месец, не търпеше възражения, отклоняваше чуждите въпроси и настояваше за конкретни отговори на своите. Балфор го отдаваше на разклатените му нерви.)
— Става дума за духовна утеха, за духовна закрила — обади се Джок Смит с желанието да помогне, но Лодърбак му даде знак да замълчи.
— Нека оставим настрани самоубийството, това е съвсем отделен въпрос — рече той. — Кой ще ѝ даде шанс, Томас? Ето това те питам. Кой ще даде на горкото момиче възможност за друг живот?
Превозвачът вдигна рамене.
— Някои хора просто нямат късмет. Човек не може да разчита на чуждата съвест, за да живее така, както иска. Трябва да се бориш, да използваш това, с което разполагаш.
Тези думи показваха коравосърдечието му, твърдоглавието, което висеше като противотежест на видимото му бодряшко великодушие, тъй като подобно на повечето предприемчиви хора, и той държеше твърде много на свободите си и искаше и другите да следват примера му.
Лодърбак се облегна и го изгледа отвисоко.
— Тя е уличница. Това ми казваш, нали така? Тя е просто една уличница.
— Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против уличниците — отвърна Балфор. — Но не харесвам приютите, нито пък манастирите. Побиват ме тръпки от тях.
— Нарочно ме предизвикваш! — извика другият. — Грижата за клетниците е най-значимото доказателство за наличието на цивилизация, най-категоричното доказателство! Ако стремежът ни е да цивилизоваме това място, да построим пътища и мостове, да положим основите на бъдещето на тази страна…
— То трябва да дадем на строителите на пътища възможност някой да ги топли в леглото нощем — обади се Балфор. — Трошенето на камъни хич не е лесна работа, да знаеш.
Джок и Огъстъс се разсмяха, Лодърбак обаче не се усмихна.
— Проституцията е нравствен недъг, Томас! Хайде да наричаме нещата с истинските им имена. Човек трябва да държи на стандартите си дори и когато се намира на края на света! — Това беше цитат от последното му обръщение към избирателите. — Проституцията е нравствен недъг. Точно това е. Лош начин да прахосаш спечелени с труд пари.
Читать дальше
