Гор Видал - Сътворението

— Питагор твърди същото — рече Сократ. — Когато с Архелай бяхме в Самос, срещнахме един от най-старите негови ученици, който ни каза, че Питагор взел учението си от египтяните.

— Не — заявих аз твърдо, без да знам защо. Всъщност не знам нищо за Питагор. — Взел го е от хората, които живеят отвъд река Инд, където съм ходил…

— Това е много интересно, посланико — нетърпеливо ме прекъсна Архелай, — но не бива да забравяме факта, че нашият приятел е арестуван.

— Не бива да забравяме и факта — намеси се Сократ, — че хората умират. А онова, което става или не става с разума, населяващ плътта им, съвсем не е безинтересно.

— Какво да правим?

Архелай бе на път да се разплаче. На младини бил ученик на Анаксагор.

— Едва ли аз съм човекът, когото трябва да питате — отговорих. — Отидете при Перикъл.

— Вече ходихме. Не си е вкъщи. Не е и в булевтериона. Нито у Аспазия. Изчезнал е.

Накрая успях да се отърва от Архелай. Сега Анаксагор е в затвора и при следващото свикване на събранието Тукидид ще отправи обвинение срещу него. Предполагам, че защитата му ще поеме Перикъл.

Казвам „предполагам“, защото рано тази сутрин спартанската армия прекоси границата и влезе в Атика.

Генерал Перикъл е на бойното поле и дългоочакваната от всички война най-после започна.

Почти сигурен съм, че Атина ще загуби войната. Де-мокрит е разстроен. Успокоявам го, че няма никакво значение кой ще победи. Светът ли ще пропадне? И без това между Атина и Спарта няма кой знае каква разлика. И в двата случая победителите ще са гърци.

Не успях да отговоря докрай на приятеля ти, Демо-крите — по-точно на въпроса му какво става след смърт-та. Сега ще довърша обяснението си, за да го чуеш ти. Щом се освободи от тялото, душата се връща при Пре-мъдрия господ. Но преди това тя трябва да премине през моста на спасителя. Онези, които през живота си са следвали Истината, ще се озоват в къщата на добрия дух и ще бъдат щастливи. А онези, които са следвали Лъжата, тоест пътя на брата-близнак на Премъдрия господ — Аримаn[1], носителя на злото, — ще се озоват в къщата на Лъжата и там ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения. Накрая, когато Премъдрият господ победи злото, всички души ще се слеят в едно.

[1] Ариман (гр. от древноперсийски Анхра Майню) — букв. дух. — Б. пр.

Демокрит иска да знае защо Премъдрият господ е трябвало изобщо да създава Ариман. Това е интересен въпрос, на който дядо ми веднъж завинаги даде отговор.

В момента на сътворението на света Премъдрият господ казал на своя брат-близнак: „И мислите ни, и делата ни, и умовете ни, и душите ни са несъвместими противоположности.“

Според Демокрит това не е отговор на въпроса му. А според мен точно това е отговорът. Казваш, Демокрите, че с това просто се изреждат противоположности, но аз смятам, че става дума за нещо много по-дълбоко. Твърдиш, че Премъдрият господ не обяснява защо е създал злия си брат. Да, така е — защото двамата са били създадени едновременно. От кого ли? Демокрите, много си досаден с това твое типично гръцко мислене. Нека да ти обясня.

В момента на сътворението съществувало само безкрайното време. После Премъдрият господ решил да измисли клопка за Ариман. И сътворил времето на дългото царство като част от безкрайното време. Сега човешкият род е затворен във времето на дългото царство подобно на муха в кехлибар. Когато то изтече, Премъдрият господ ще победи своя брат-близнак и светлината ще разпръсне мрака.

Демокрит иска да знае защо Премъдрият господ си е дал толкова труд. Защо се е съгласил да бъде създадено злото? Защото, Демокрите, не е имал избор. А кой е избрал да бъде така, питаш ти. Посветих живота си на стремежа да отговоря на този въпрос — задавал съм го на Госала, на Буда, на Конфуций и на много други мъдреци на изток и на изток от изток.

Затова настани се удобно, Демокрите. Имам добра памет и ще й дам воля. Докато чакаме в тази студена къща идването на спартанската армия — що се отнася до мен, колкото по-скоро, толкова по-добре, — ще ти разкажа всичко, което знам за сътворението на този свят, а и на всички други светове. Всичко — от самото начало. Ще ти обясня защо злото едновременно съществува и не съществува.

В началото бе огънят. Сякаш целият божи свят бе в пламъци. Бяхме пили от свещената хаома и всичко изглеждаше безплътно, сияйно и свято, също като искрящия на олтара огън.

Това се случи в Бактра. Бях на седем години. Стоях до дядо си Зороастър. Стисках в ръка ритуалното снопче пръчки и съсредоточено наблюдавах как Зороастър пали огъня. Щом слънцето залезе и огънят запламтя на олтара, магите запяха един от онези химни, които Зороастър бе научил направо от Ахура Мазда, Премъдрия господ. Когато навършил тридесет години, дядо ми се обърнал към Премъдрия господ с молба да му посочи праведния път, по който с делата си човек може да постигне пълно съгласие с доброто — да е истински пречистен тук и във вечността. Тогава станало чудото.