Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Много пъти съм ходил при хората долу, в южните околности, и ми е добре известно как живеят постоянно под натиска на ленсмана. И тъй като положението им е толкова лошо, на мен ми се струва отвратително да ги карам, освен всичко друго, да скатават със страх цяла година по някой талер за нас… пари, от които ние нямаме нужда — рече той.

Изненадана, Аделхайд гледаше необикновената младежка разпаленост на Даг и се хвана за думите му.

— Но ние трябва да мислим за бъдещето си… и за нашите момчета — рече тя.

— Излиза, че си наплашена от трудната ти младост повече, отколкото си мислех, щом се боиш за бъдещето тук, в Бьорндал. Приключих със загубите, нанасяни ни от Холдер, от лондонските ни сделки, приключих и с оставянето на пари на влог при него, откакто вече има банки. Знаеш го от тефтерите и си забелязала, че състоянието ни се увеличава. Известно ти е и че сега добиваме дървен материал за строителство с дължина десет лакти и получаваме за него по-добра цена… Освен това внимателно се вглеждам в момчетата, и по време на работа, и навсякъде, където съм ги водил, а също и в гората с мен. Те са жилави по природа и имат уважение към хората, които си вършат добре работата, както и могат да понесат и някоя по-остра дума, ако им я каже човек, без да се превземат. Това ме прави спокоен за бъдещето, Аделхайд, и ти също можеш да бъдеш спокойна. Когато момчетата бъдат оставени сами да се справят, те ще управляват с уважение и справедливост, щом се наложи. А това е единственото, от което има нужда човек тук. Наистина, земята ни на много места е камениста и неравна, но имаме и доста хубави ниви, гори и места за аренда, а Боргланд ни носи големи доходи през годините, когато реколтата не измръзне. А има и добри хора, които живеят около нас, Аделхайд, както тук, в имението, така и в селището, и в гората. — Даг се приближи на няколко крачки по-близо и понижи глас, оставил най-важното за накрая. — Човек не бива да бъде скъперник. Това само отравя кръвта ни, защото тук никой не си взима повече от необходимото му. Щом ми е било известно, никой в околността не е изпитвал нужда, докато вкъщи е имало достатъчно. Затова онова, което са си взимали понякога от кухнята, е било с мълчаливото съгласие на госпожица Крюсе, както тя е научила това от майка ми.

Аделхайд се изпъна назад в креслото и се загледа в Даг. Никога не бе го чувала да казва толкова много неща наведнъж — явно дълго време беше мислил върху тях. Усещаше и че през цялото време я осъждаше. Затова последните му изречения, насочени към нея, не бяха неочаквани, но въпреки това я заболя, а последните му думи бяха като истинска присъда за нея.

Беше разбрала, дори го беше записала, как майката на Даг се е грижила за всички, които са имали нужда от помощта й — строга и сурова, когато е било нужно, но изпълнена с доброта, която се е усещала във всичките й дела.

Аделхайд явно беше мислила върху думите на Даг, защото вечерта, вече в леглото, каза:

— Не мисля, че някой би приел, ако започна да се държа като майка ти.

— Не е вярно — отговори категорично Даг.

Аделхайд замълча продължително и когато заговори, гласът й звучеше съвсем необичайно:

— Но какво да сторя?

Дълго мълчание, след което дойде отговорът на Даг:

— Ако станеш такава, че близките ти се осмелят да разговарят с теб, тогава и другите ще ги последват. Има толкова много неща, за които те на драго сърце биха разговаряли с теб, защото си умна и образована. Има твърде много грижи около децата и животните, проблеми заради болести или в ежедневието, но ти ще трябва да покажеш, че имаш състрадателно, добро сърце. В противен случай никой няма да посмее да се приближи до теб.

Така и Даг й каза същите думи, които Стария Даг много пъти беше казвал. Самата тя го бе споделила с Даг, вярвайки в себе си, че има добро сърце. А сега й бе съдено да чуе тъкмо от него тези студени думи.

— Мислиш ли, че нямам сърце? — най-после успя да каже тя на пресекулки.

— О, напротив, имаш, но е замръзнало — отвърна Даг.

Аделхайд се замисли върху това, като едва не се изпоти, и през тази нощ, на четиридесет и осем години, тя най-сетне проумя, че винаги бе имала състрадателно сърце, но само към себе си, никога към другите.

Продължи да размишлява и осъзна, че си е мислела, че е над другите, а той е бил широко скроен, чувствал се е сред останалите като сред равни. Струваше й се, че пропада. Погледна безпомощно, както тогава, при пътуването й до Рьойсла.

По принцип Аделхайд беше добър човек, но обикновен. Бе виждала много хора да страдат заради дългове, да изнемогват от бедност, от която никога в живота си не успяваха да се избавят. Но да тръгне някой, да обиколи с файтон и да освободи просто така други хора за цяла една година от този кошмар, това беше нещо, което беше отвъд представите й. Никога не бе чувала на някого да му е хрумнала подобна идея, излизаща далеч извън нормалното човешко поведение.