Ана Сюел - Черния красавец

— Бедничкият ми! — въздъхна тя. — Така го боли. Четиригодишен е, ала почти не може да ходи. Но лекарят каза, че ако успея да го доведа в болницата, има вероятност да се оправи. Моля ви, сър, кажете ми далече ли е и къде се намира?

— Но, госпожо — отвърна Джери, — вие не можете да стигнете дотам през тези тълпи! Разстоянието е три мили, а това дете е тежко.

— Да, тежичък е, да е жив и здрав, но аз, слава богу, съм силна и ако знам пътя, сигурна съм, че все някак ще се добера дотам. Моля ви, кажете ми откъде да мина.

— Няма да се справите — рече Джери. — Могат да ви блъснат и прегазят с детето. Качвайте се, аз ще ви закарам до болницата. Не виждате ли, че всеки миг може да завали.

— Не, сър, не, не мога да направя това, благодаря. Имам пари само колкото да се върна. Моля ви покажете ми пътя.

— Слушайте, госпожо, аз също имам жена и любими деца и знам какво значи да си родител. Качвайте се на кабриолета, ще ви закарам без пари. Бих се срамувал от себе си, ако оставя една жена с болно дете да поеме такъв риск.

— Бог да ви благослови! — извика жената и се разрида.

— Хайде, хайде, успокойте се, мила. Ей сегичка ще ви закарам. Чакайте да ви настаня.

Докато Джери слизаше да отвори вратата, дотичаха двама мъже със знаменца по шапките и петлиците. „Кабриолет! Кабриолет!“ — викаха те.

— Зает е — отговори Джери, но единият бутна жената и скочи вътре. Другият веднага го последва. Джери ги изгледа сурово като полицай.

— Кабриолетът е зает, господа. От тази дама.

— Дама! — извика единият. — Как не! Тя може да почака, а нашата работа е по-важна. Освен това ние бяхме първи и правото е на наша страна. Няма да мръднем.

Докато Джери затваряше вратата след тях, върху лицето му се появи хитра усмивка.

— Добре, господа, стойте вътре колкото ви харесва. Аз мога да почакам, докато си починете. — И като им обърна гръб, той се приближи до младата жена, която стоеше край мен. — Ей сега ще си тръгнат. Не се притеснявай, мила.

И те наистина скоро си тръгнаха. След като разбраха номера на Джери, господата излязоха от кабриолета и го наругаха, заплашиха го, че ще му вземат данните и ще го извикат на съд. Макар и с малко закъснение, ние се отправихме към болницата, като се стараехме да се придържаме към страничните улички. Джери позвъни на вратата и помогна на младата жена да слезе.

— Хиляди благодарности — каза тя. — Никога не бих стигнала сама до тук.

— Не съм сторил кой знае какво и се надявам, че детенцето скоро ще се оправи. — Той я изчака да влезе и тихичко си каза:

„Сторих го за истински сиромах“. А после ме потупа по шията, както правеше винаги, когато беше доволен.

Дъждът валеше силно и тъкмо си тръгнахме, когато вратата на болницата се отвори отново и портиерът извика: „Кабриолет!“ Спряхме и по стълбите слезе една дама. Джери като че ли я позна веднага. Тя вдигна воалетката си и извика:

— Баркър! Джеремая Баркър! Това ти ли си? Толкова се радвам, че те виждам. Точно от приятел като теб имам нужда, защото днес е почти невъзможно да се намери кабриолет в тази част на Лондон.

— Ще се гордея, ако мога да ви услужа, госпожо, и съм щастлив, че се случих тук. Докъде да ви закарам, госпожо?

— До гара „Падингтън“ и ако стигнем по-рано, както се надявам, ще ми разкажеш всичко за Поли и децата.

Пристигнахме навреме и тъй като бяхме на сушина, дамата си поприказва с Джери. Разбрах, че навремето била господарка на Поли и след като подробно разпита за нея и децата, тя рече:

— Как намираш работата си през зимата? Знам, че Поли доста се притесняваше за теб миналата година.

— Да, госпожо, така беше. Имах лоша кашлица, която не ме остави чак докато се стопли. Освен това, задържат ли ме клиентите до по-късно, тя много се тревожи. Нали разбирате, работата ми по всяко време и във всички сезони е истинско изпитание за здравето. Но пък се справям доста добре и ще се чувствувам много нещастен, ако нямам коне, за които да се грижа. Така съм научен и се боя, че няма да се справя с никоя друга работа.

— Ще бъде много жалко, ако сериозно рискуваш здравето си, и то не само заради теб, ами заради Поли и децата. Има много места, където търсят добри кочияши и коняри. Ако някога решиш да напуснеш тази работа, обади ми се. — И след като изпрати много поздрави на Поли, тя сложи нещо в ръката му: — Тук има по пет шилинга за децата. Поли знае как да ги използува.

Джери много се зарадва и й благодари. Сетне излязохме от гарата и най-после се прибрахме да си починем, защото аз поне се чувствувах изморен.