Ана Сюел - Черния красавец

Един студен зимен ден Доли донесе на баща си канче с топла супа и стоя до него, докато той се нахрани. Джери едва бе започнал обяда си, когато се появи един забързан господин. Той вдигна чадъра си и моят господар докосна шапка в отговор, после подаде канчето на Доли и вече сваляше чула ми, когато господинът го спря: „Не, не, довършете супата си, приятелю. Нямам много време, но мога да почакам, докато свършите и помогнете на дъщеричката си да пресече улицата.“ Сетне седна в кабриолета. Джери сърдечно му благодари и се върна при Доли.

— Ето това се казва истински джентълмен, Доли, който отделя време да помисли и за бедния кочияш, и за малкото му момиченце.

Джери дояде супата си, преведе детето през улицата и чак тогава се отправихме за гара „Клапам Райз“. Същият човек ни нае още няколко пъти. Мисля, че проявяваше голяма слабост към кучетата и конете, защото колчем го закарвахме до дома му, две-три кучета радостно скачаха да го посрещнат. Понякога идваше при мен, потупваше ме и казваше с тих, приятен глас: „Този кон има добър господар и напълно го заслужава.“ Много рядко се случваше някой да забележи коня, работил за него. Жените наистина го правеха от време на време, но от мъжете само този господин и още двама-трима са ме потупвали и са ми казвали блага дума. Деветдесет и девет на сто от тях по-скоро биха се сетили да погалят парния локомотив на влака.

Този господин не беше млад и раменете му бяха поприведени, сякаш винаги бързаше. Имаше тънки, плътно стиснати устни, но усмивката му бе много приятна. Погледът му беше остър, а в брадичката и движението на главата имаше нещо, което те караше да мислиш, че вземе ли решение, той неотклонно преследва целта. Гласът му бе мек и ласкав, глас, комуто всеки кон би се доверил, макар и той да бе решителен като самия него.

Веднъж ни нае един друг господин. Спряхме пред някакъв магазин на улица Р., приятелят му влезе, а той остана да го чака пред вратата. Малко пред нас, от другата страна на улицата, пред един винен склад беше спряла каруца с два много хубави коня. Каруцаря го нямаше. Не знам колко време бяха стояли, но изглежда, по едно време конете решиха, че са чакали достатъчно и потеглиха. Бяха направили няколко крачки, когато коларят излезе тичешком и ги улови. Изглеждаше вбесен от факта, че са тръгнали сами и здравата ги нареди с камшика и поводите. Биеше ги дори по главите. Нашият господин видя всичко, бързо пресече улицата и каза решително:

— Ако не спрете веднага, ще ви дам под съд, че оставяте конете си без надзор и се отнасяте жестоко с тях.

Коларят, който очевидно беше пил, го обсипа с груби обиди, но престана да бие конете и като хвана поводите, се качи в каруцата. Междувременно нашият приятел спокойно извади тефтерче от джоба си и си отбеляза името и адреса на коларя, изписани върху каруцата.

— За какво ли ви е това? — изръмжа коларят, изплющя с камшика и потегли. Господинът само кимна с глава и мрачно се усмихна.

Когато се върна, спътникът на нашия приятел се приближи към него и през смях каза:

— Струва ми се, Райт, че си имаш достатъчно работа, та да се занимаваш с чуждите коне и слуги.

Другият помълча известно време с леко отметната назад глава и накрая каза:

— Знаеш ли защо този свят е толкова лош?

— Не — отвърна приятелят му.

— Тогава ще ти кажа. Защото хората мислят единствено за личната си работа и не си правят труда да защитят потиснатите или да изложат виновника на показ. Но аз винаги се намесвам, помагам с каквото мога и много хора са ми благодарни, че съм ги уведомявал как се държат с конете им.

— Добре би било, ако има повече хора като вас, сър — намеси се Джери, — защото този град наистина се нуждае от тях.

Продължихме пътуването си. Докато слизаше от кабриолета, нашият приятел каза:

— Аз съм убеден в следното: забележим ли жестокост или неправда и имаме ли възможност да им попречим, ала не го направим, то половината вина пада върху нас.

Трябва да призная, че за файтонджийски кон, живеех наистина много добре. Бях собственост на самия кочияш, така че той имаше интерес да се отнася внимателно с мен и да не ме преуморява дори да не беше такъв добър като Джери. Много коне обаче принадлежаха на богатите, които ги даваха под наем на файтонджиите срещу незначително заплащане. И тъй като конете не бяха техни, единствената мисъл на конниците беше как да изкарат повече пари от тях. Първо, за да платят на господаря и после, за да осигурят собственото си съществуване. Ето защо животът им беше за окайване. Аз, естествено, не разбирах много неща, но тези проблеми често се обсъждаха на пиацата и шефът, който беше голям добряк и обичаше конете, винаги се възмущаваше, ако някое от животните дойде пребито и измъчено.