Ана Сюел - Черния красавец

Джо Грийн

Джо Грийн се справяше много добре. Учеше бързо и беше толкова старателен и прилежен, че Джон започна да му се доверява за много неща. Но както вече казах, момчето беше дребно за възрастта си и рядко му позволяваха да язди Рижка и мен. Така се случи обаче, че една сутрин Джон беше излязъл със Справедливко и товарната каруца, а господарят искаше незабавно да изпрати някакво съобщение на един господин, който живееше на около миля и половина от нас. Той нареди да повикат Джо, да ме оседлаят и да занесем бележката. Предупреди го да ме язди внимателно.

Бележката беше предадена и ние спокойно се връщахме. До тухларната видяхме каруца, тежко натоварена с тухли, колелата й бяха здраво заседнали в калта на дълбокия коловоз, а каруцарят крещеше и безмилостно биеше двата коня. Джо спря. Беше тъжна картина. Двата коня се напрягаха и с всички сили се опитваха да измъкнат каруцата, но не можеха да я помръднат. Потта се стичаше по краката и хълбоците им, гърдите им се издуваха и всеки мускул се напрягаше, а човекът яростно теглеше конете за юздата, кълнеше и жестоко ги биеше.

— Хей, спри? — извика Джо. — Недей да биеш конете така. Колелата са дълбоко затънали и те никога няма да поместят каруцата.

Човекът не му обърна внимание и продължи да ги бие.

— Спри! Моля ти се, спри — повтори Джо. — Ще ти помогна да разтоварим колата. — Така никога няма да я помръднат.

— Ти си гледай твоята работа млади негоднико, а аз ще си гледам моята.

Мъжът направо беше побеснял, а и алкохолът му помагаше. Той отново заудря с камшика. Джо ме подкара в обратна посока и в следващия миг вече летяхме към къщата на тухларя. Не мога да твърдя, че Джон щеше да одобри скоростта ни, но и двамата с Джо мислехме едно и също и бяхме толкова разгневени, че не бяхме в състояние да се движим по-бавно.

Къщата беше близо до пътя. Джо почука на вратата и извика:

— Хей, мистър Клей в къщи ли е?

Вратата се отвори и мистър Клей застана на прага.

— Здравей, младежо, струва ми се, че бързаш. Някаква поръчка от господаря ли има?

— Не, мистър Клей. В двора на вашата тухларна един човек пребива два коня до смърт. Казах му да спре, но той отказа. Предложих да му помогна да разтоварим колата, но той пак отказа. Така че, дойдох да ви уведомя. Моля ви, сър, идете. Гласът на Джо трепереше от вълнение.

— Благодаря ти, момче — рече човекът и хукна за шапката си, но се поспря. — Ще дадеш ли показания за онова, което си видял, ако изпратя човека на съд?

— Разбира се, че ще го направя — извика Джо. — И то с удоволствие!

Човекът замина, а ние си тръгнахме към къщи в лек тръс.

— Но, какво се е случило, Джо? Изглеждаш много ядосан — попита Джон, когато момчето скочи от седлото.

— Наистина съм много ядосан — отвърна той и бързо и възбудено му разказа за случилото се. Обикновено Джо беше толкова кротък и благ, че беше чудно да го видим така развълнуван.

— Правилно, Джо! Правилно си постъпил, момчето ми, независимо дали онзи ще получи призовка или не. Много хора биха отминали с мисълта „Не е моя работа да се намесвам“, но според мен има ли жестокост и насилие, винаги трябва да се намесваме. Правилно си постъпил, момчето ми.

Междувременно Джо се беше поуспокоил и се гордееше, че Джон е одобрил постъпката му. А когато ме избърса със сено, ръката му беше по-сигурна от обикновено.

Тъкмо си отиваха в къщи за вечеря, когато лакеят дойде в конюшнята и съобщи, че господарят незабавно вика Джо в кабинета си. Довели някакъв човек, обвинен в жестоко отношение към конете, и се нуждаели от показанията на Джо. Момчето пламна, а очите му блеснаха.

— Ще ги получат — каза той.

— Пооправи се малко — посъветва го Джон.

Джо нагласи връзката, приглади сакото си и излетя като стрела. Тъй като господарят бе един от областните съдии, често му се налагаше да решава дела или да дава съвети. Мина време, докато разберем какво става, защото всички бяха отишли да вечерят. Когато Джо се върна, забелязах, че беше в приповдигнато настроение. Тупна ме добродушно и каза:

— Ние с теб не търпим такива работи, нали, приятелю!

По-късно разбрахме, че съвсем ясно изложил показанията си, а конете били в такова окаяно състояние и целите в белези от жестокия побой, че каруцарят бил даден под съд и можело да го осъдят и затворят.

Невероятна беше чудната промяна у Джо. Джон дори се шегуваше, че през тази седмица момчето пораснало с няколко сантиметра, а и аз мислех така. Джо беше все така мил и добър, но във всичко, което вършеше, имаше повече твърдост и решителност — сякаш с един скок се бе превърнал от момче за мъж.