Ана Сюел - Черния красавец

— Смелото ми момче! — каза господарят и сложи ръка на рамото му. — Добре ли си?

Джеймс поклати глава, защото все още не беше в състояние да говори.

— Да-а-а — рече мъжагата, който ме държеше, — момчето е смело, няма грешка.

— А сега, Джеймс — каза господарят, — след като си поемеш дъх, ще се махнем от това място колкото може по-бързо.

Отправихме се към изхода, когато откъм пазарния площад се чу силно дрънчене и тропот на галопиращи коне.

— Това е пожарната! Пожарната! — развикаха се гласове. — Отстъпете назад! Сторете път!

Със силно трополене и дрънчене върху паважа в двора се втурнаха два коня, които влачеха тежката машина след себе си. Пожарникарите скочиха на земята. Не беше необходимо да питат къде е пожарът — над покрива се издигаше висок огнен стълб.

Колкото може по-бързо излязохме на широкия тих пазарен площад. Звездите грееха и като изключим шума зад нас, наоколо цареше спокойствие. Господарят ни заведе в голяма странноприемница от другата страна на площада и щом конярят се появи, каза:

— Джеймс, аз трябва бързо да се върна при господарката ти. Поверявам ти конете изцяло. Поръчай всичко, каквото смяташ, че е необходимо.

И си тръгна. Не тичаше, но никога не съм виждал човек да върви така бързо.

Преди да ни приберат в конюшнята, се разнесоха ужасни звуци — писъците на конете, които бяха останали вътре и горяха живи в пламъците. Беше просто непоносимо и двамата с Рижка се почувствувахме много зле. След малко обаче ни прибраха и добре се погрижиха за нас.

На следващата сутрин господарят дойде да ни види как сме и да поговори с Джеймс. Не успях да чуя много, защото конярят ме четкаше, но виждах, че Джеймс изглежда щастлив и си помислих, че господарят сигурно се гордее с него. Господарката толкова много се уплашила през нощта, че отложиха пътуването за следобед. Сутринта Джеймс беше свободен. Първото нещо, което направи, беше да отиде до голямата странноприемница и да се погрижи за амуницията ни и файтона, а после да научи повече подробности за пожара. Когато се върна, разказа на коняря, че отначало никой не се сещал каква може да е причината за пожара, но най-после някой казал, че видял Дик Таулър да влиза в конюшнята с лула в устата, а когато излязъл, лулата я нямало. После отишъл в кръчмата да си купи друга. По-младият коняр си спомнил, че помолил Дик да се качи по стълбата и да свали сено, но изрично го предупредил да си остави лулата. Дик отрекъл, че е влизал в плевнята с лула, но никой не му повярвал. Спомних си правилото на нашия Джон Манли — да не допуска никого с лула в конюшните — и си помислих, че това трябва да важи навсякъде.

Джеймс каза, че подът и покривът са паднали и сега стърчали само черни стени. Двата нещастни коня, които не успели да изведат, били погребани под овъглените греди и керемиди.

Остатъкът от пътя бе много лек и след залез-слънце стигнахме при приятелите на нашия господар. Заведоха ни в чиста, спретната конюшня и един внимателен коняр добре се погрижи за нас. Джеймс явно му се издигна в очите, когато му разказа за пожара.

— Едно нещо е ясно, млади момко — каза конярят. — Твоите коне знаят на кого могат да се доверят. Едно от най-трудните неща на света е да изведеш кон от конюшня, когато има пожар или наводнение. Не знам защо отказват да излизат, но това е факт — отказват и толкоз. Ако един на двайсет склони, пак добре.

Погостувахме два-три дни, а после се върнахме у дома. Пътуването мина добре и ние бяхме радостни, че отново сме в собствената си конюшня, а Джон — не по-малко радостен, че ни вижда.

Преди да ни оставят да спим, Джеймс каза:

— Чудя се кой ли ще дойде на мое място.

— Малкият Джо Грийн, синът на портиера.

— Малкият Джо Грийн! Как, но той е още дете!

— На четиринайсет и половина е — отвърна Джон.

— Но той е такова дребосъче.

— Да, дребничък е, но е чевръст, любознателен и добродушен. Освен това има голямо желание да дойде, а и баща му настоява. Аз пък знам, че господарят иска да му даде възможност да се прояви. Каза ми да помисля ако смятам, че няма да се справи, щял да потърси по-голямо момче. Аз обаче отвърнах, че съм съгласен да го изпробвам за шест седмици.

— Шест седмици! — възкликна Джеймс. — Според мен трябва да минат шест месеца, преди да има някаква полза от него. Ще се наложи здравата да поработиш!

— Е — разсмя се Джон, — ние с работата сме стари приятели. Досега не съм се плашил от нея.