Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Косата му беше дълга — както на манекените от онези реклами на парфюмите на Кевин Клайн. Една ярка шарена кърпичка се подаваше от джоба на сивото му оксфордско сако. Ризата му беше на зелени и пурпурни райета, с висока стегната бяла яка, от която изглеждаше като герой от куклен театър. Белите маншети на ризата му бяха закопчани с малки копчета с форма на златни монети. Вратовръзката му беше черна на огромни бели точки. Но в светлобежовите велурени обувки изглеждаше наистина отвратително. Погледна ме отвисоко, вирнал аристократичния си нос, подаде вяло ръка към мен и подсмръкна (само англичаните могат да подсмърчат, докато говорят):

— Приятно ми е. Н’ричай ме Джеф, старче.

Поех ръката му, стиснах я така, че да изохка, и отговорих, имитирайки максимално добре неговото кокни наречие:

— Джеф, старче, н’аричай ме Дик хуя, ’щот’ съм точно такъв.

Думите ми предизвикаха усмивка на лицето на другия. Обърнах се към него, протегнах ръка и казах:

— Дик Марчинко.

— Лорд Брукфийлд, Дик — отговори той и протегна ръката си. — Наричай ме Ишмаел.

Имаше най-светлозелените очи, които някога съм виждал. С цвят на изумруди. Впиваха се в моите, сякаш той проникваше в душата ми. Беше висок колкото мен, но слаб като аскет. Късата му коса беше права и черна като въглен. Кожата — с цвета на мед, осветен от огън. Носеше тъмен панталон и многоцветно сако от „Харис“ върху сив кашмирен пуловер. Обувките му бяха велурени с цвят на махагон и очевидно направени по поръчка. Имаше хладна длан и стисна здраво ръката ми.

— Много съм слушал за вас от Джеф.

— Така ли?

— ’същнос’ така е — обади се Лайъндейл.

Старият израз „да дробиш лаф“ доби напълно нов смисъл за мен.

По лицето на сър Обри разбрах, че нещата не ставаха така плавно, както той би желал. Е, сър Обри беше голямо момче и можеше да издържи.

Реших, че беше време да се захващаме за работа.

— Донесох ви нещо, което може да ви помогне при определянето на отговорността. — Извадих ножа от джоба си, разрязах опаковката и развих стабилизатора. — Намерих това вчера.

— Къде? — Очите на сър Обри се уголемиха като чинии.

— Портсмут, в пристанището.

Свъсените вежди на Джеф Лайъндейл се вдигнаха около сантиметър.

— Аз накарах хората си да претърсят основно. Къде го…

— В далечния край на канала, старче — от другата страна на маршрута на ферибота. — По лицето му можех да разбера, че изобщо не се беше досетил да накара хората си да огледат там. — Това е стабилизатор от шестметрова миниподводница „Фока“. Екипаж от едно лице. Поема до шестима души, както и половин тон експлозиви. Правят ги във фирма „Мондо маре“ в Ла Специя 37 37 Пристанище в Северозападна Италия, където се намира най-голямата италианска военноморска база. — Б.пр. . Същата, каквато използват италианските водолази. Откъртило се е, когато подводницата е закачила един бетонен блок, паднал от кораб. Така са дошли и са си отишли.

Лайъндейл ме погледна критично.

— Как разбра, че е „Фока“?

Разбрах, защото Тони Меркалди ми беше казал.

— Снощи направих проверки. Разпознах я с положителност. Всяка част на тези подводници има номер. — Показах им го. — Тази е била доставена във военноморската база в Сплит, Югославия, преди три години.

Сър Обри постави монокъла си и разгледа стабилизатора, като поглади метала с пръсти. Размърда мускулите на бузите си и монокълът със сребърните рамки падна върху жилетката му.

— Какъв е обхватът на това нещо?

— Триста и петдесет мили и повече.

Брукфийлд се почеса по бузата.

— Значи може да е тръгнала от Франция или от островите около Ламанша. Може би от Гърнзи.

— Разбира се. Или пък може да е била изсрана от кораб-майка, за да дойде на гости.

Сър Обри се покашля дискретно.

— Много интересно, полковник.

Кимнах с глава.

— Нали това казвах снощи — можем да действаме веднага.

— Точно така — отговори сър Обри — и именно затова ви поканих тук днес.

Посочих с очи лорд Брукфийлд.

— Това не е ли чисто военна работа?

— Виж, старче — намеси се Джеф Лайъндейл. — Наех лорд Брукфийлд като консултант към Специалните сили. Той е напълно проверен от сър Обри. Има секретен пропуск и всичко останало.

Обърнах се към Брукфийлд:

— В какви операции си участвал, синко?

Лайъндейл понечи да възроптае, но Брукфийлд вдигна ръка. Беше с маникюри.

— Никакви, полковник. Аз съм това, което вие, операторите, наричате сукалче. Работата ми е изцяло академична. Тук съм, защото Джеф и аз се познаваме от Итън, стари познати.