Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Сви рамене.

— Разбира се.

Преодоля двата метра разстояние до телевизора и бавно, много бавно завъртя копчето. Камерата увеличи изображението и разбрах, че виждам главния док на базата на Кралските военноморски сили в Портсмут. Тази седмица командващият военноморските операции гостуваше там на стария си приятел сър Норман Елиът, британския адмирал на флотата, за да участва в спирането от експлоатация на самолетоносача „Маунтбатън“ 26 26 По името на Луис Маунтбатън (1900–1979), първи граф на Бирма. Британски адмирал, заместник на краля в Индия през 1947 г., главен губернатор на Индия през 1947–1948 г. — Б.пр. , на чийто борд командващият беше служил по време на обмен с Кралските военноморски сили в началото на седемдесетте години. Все още се виждаше много дим. Експлозията трябва да е била адски силна.

— „… размерът на щетите. Бомбата е избухнала под мостчето за качване на «Маунтбатън» точно когато американският командващ военноморските операции и адмиралът на флотата се качвали на борда.“

Разбрах защо Пинки ме викаше.

Предполагам, че съм изглеждал доста зле, когато казах на момчетата какво е станало, защото Док предложи да взема нещо успокоително. Махнах му с ръка да се разкара и свиках бърз съвет посред шибаното задръстване. Въпреки заповедите да доведа мисията докрай, щяхме да се разделим. Нищо нямаше да ме спре да тръгна след убийците на моя командващ. Затова Томи щеше да се заеме със срещата и превозването на тангото. Аз щях да понеса топките си бързо-бързо към Лондон и да разбера кой е очистил командващия военноморските операции. След това щяхме да се съберем и да избием задниците, и то колкото е възможно по-бързо. Списъкът на заподозрените съвсем не беше дълъг — начело стоеше ИРА, последвана от същия тип фундаменталистки мюсюлмани, какъвто имахме в колата на Док.

Нямаше значение. Които и да бяха, щяха да умрат.

Разбрахме се да се срещнем в Лондон най-късно след 72 часа.

— Обадете се на мастър главен старшина Вебер в службата на командващия ВВС на Американските военноморски сили в Европа — казах на Томи.

Ханс Вебер, стар приятел и старши муфтаджия, беше старшият свръхсрочнослужещ, който работеше за командващия ВВС на Американските военноморски сили в Европа. Можеше да уреди да се качат на самолет от Сигонела, след като се отърват от Азис. И щеше да знае къде съм по всяко време.

Взех дрехи за преобличане и един найлонов сак и тичешком се отдалечих от задръстването, за да намеря такси за малкото летище на Александрия. Ако можех да хвана самолет за Кайро към 11,00, знаех, че ще успея да се кача на самолета на „Иджиптеър“ в 14,00 за Лондон и да пристигна привечер. Проклетият сигнализатор пак се обади. Е, щях да имам достатъчно време да звънна на Пинки от международното летище в Кайро. Честно казано, пет пари не давах да разбера какво иска.

Самолетът се наклони настрани и се спусна над Уиндзорския замък през проливния дъжд, отскочи три пъти и накрая се успокои върху пистата на летище „Хийтроу“, включи реверса на двигателите и изрулира до пътническия ръкав. Тръгнах по пътеката и се натъкнах на безупречно нагласената, хубава, идеална фигура, на подполковник Ранди Реймън, който ме чакаше, хванал в ръка черен дипломатически паспорт с моята снимка. Подаде ми го, като го държеше между показалеца и средния пръст, вероятно за да не се докосне до мен. Е, аз наистина бях доста по-стар от него.

Ранди е от онези хубави момченца тюлени администратори от Анаполис, които не са се калявали в боя, но обичат да говорят наперено, да се надуват и да се хвалят с емблемата си, когато не са сред хора от частите за специални действия. Освен това, що се отнася до жените, той е легенда, поне в собствените си очи. Казвам в собствените си очи, защото на осмия месец след сватбата съпругата му го зарязала заради един свръхсрочнослужещ в „ТЮЛЕН-група 4“.

Когато сформирах „ТЮЛЕН-група 6“, Ранди беше начинаещ лейтенант и дойде при мен да се моли да го включа като административен офицер. Отказах му. В края на краищата в моята част нямаше административни постове, а само места за стрелци. А и той не беше мой тип. Беше един мърльо с вечно набола брада, който все се оплакваше и винаги намираше оправдание за това, което не е направил. Смяташе, че го бива повече от хората му, въпреки че именно благодарение на тях изглеждаше добре. А най-важното беше, че искаше да се включи в „ТЮЛЕН-група 6“ не за да убива лоши типове, а защото назначението би се отразило добре на досието му. Обясних му нещата приблизително така: „Много съжалявам, моряче, но нямаме места за отбиване на номера.“ После го изритах през вратата.