Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Затова настъпи необичайна тишина, закопчавахме ремъците и токите на екипировката си за щурма. Дочувах само звуците от пращенето на ремъците с велкро, които нагласяхме и пренагласяхме, металното щракане на ударните механизми на автоматите, които мъжете изтегляха и оставяха да отскочат напред, и търкането на обувки по пода. Всеки, потънал в собствените си мисли, се подготвяше психически за предстоящата задача.

Погледнах към Уондър, който проверяваше всеки куршум, преди да го зареди в пълнителя на своя „Глок“. Устните му се мърдаха сякаш в мълчалива молитва. Но не бяха молитви — преговаряше си поредицата от събития, докато се запечатат в съзнанието му. Гризача също броеше бързо на пръсти. И той си водеше записки наум. Гръндъл Гадния оглеждаше въжето за спускане сантиметър по сантиметър. По лицето му разбрах колко силно е напрежението ни в този миг. Пачия крак стегна връзките на високите си обувки и след като остана доволен от това как ги чувства, завърза краищата им на двоен възел и отряза излишните парчета. Така беше изключено случайно да се закачат за някой стърчащ пирон или парапет.

Единственият самотник с намусено лице беше Томи Танака, който крачеше наоколо, макар и ранен. Разбираше, че дупката в бедрото му беше достатъчно лоша, за да му позволи да дойде с нас. Работата просто щеше да изисква прекалено големи физически усилия и нямаше защо да рискувам мисията, за да задоволя неговото его. Знаеше го. Разбираше го. Но тюленът в него се съпротивляваше и недоволстваше — чувстваше се, сякаш ни е изоставил, и го каза. Нищо не бих искал повече от това да мога да кажа: „Хайде, Танака, да тръгваме.“ Но да бъдеш командир означава да поставяш мисията преди всичко останало. Затова го оставих да ме псува. Не можех да направя друго, освен да поема ругатните.

Носехме британско щурмово оборудване: огнеустойчиви комбинезони и шапки „Балаклава“ от номекс, както и дихателни апарати S10 с очила, които могат да се използват заедно с комуникационното оборудване на Специалните британски сили. Върху комбинезоните навлякохме керамични брони за телата си — тежаха над шест килограма, но си струваше, защото можеха да устояват и на най-новите куршуми. Използвахме и британските шлемове AC100 от композитна сплав, защото бяха предназначени за използване с респиратора и комуникационното оборудване. В предната част на жилетките имаше петсантиметров комуникационен бутон, закрепен с велкро и достатъчно голям, за да може лесно да се натиска с ръка.

Аз бих предпочел комуникационните средства на „ТЮЛЕН-група 6“. Нашите са по-миниатюрни от тези на британците и нямаше да носим същата тежест. Но както лаконично се изрази Мик:

— На харизано магаре зъбите не се броят, а тук, посрани задници, магарето ще чука вас.

Голямо сърце има той, честно.

Двамата с Мик прегледахме за последен път новия вариант за действие. Нямаше да правим тунели през канализацията или да използваме арлиграми на покрива. Щяхме да правим нещата просто. Аз и тюлените ми трябваше да представляваме върхът на копието. Щяхме да се прехвърлим от покрива на хотел „Мариът“ върху Главното командване, да се промъкнем над камерите на такова разстояние, че да не могат да се фокусират, да се спуснем отстрани на сградата до шестия етаж точно зад камерата на корниза в северозападния край, да срежем решетките на прозорците и тихичко да слезем до втория етаж, като търсим по пътя си кутията с антракс. Когато заемем позиции, четирите екипа на Британските специални сили щяха да нападнат сградата едновременно. Задачите им бяха: да спасят заложниците от мазето, да неутрализират всички танга между мазето и втория етаж. При нападението на Специалните сили моята група щеше да влезе в залата за конференции и да очисти тангата в нея.

Толкова беше просто, че можеше и да стане. Нещата щяха да се объркат, ако не успеем да преминем през решетките на шестия етаж и се наложи да слезем до петия, където можехме да се натъкнем на танга, а това щеше да осуети изненадата ни и да позволи на лошите да очистят заложниците. Схващате, нали?

03,55. Отидохме на тавана на хотела, изкачихме се на покрива и започнахме да се прехвърляме. Сигурно беше студено, но не го усещах: под четирите ката дрехи и поради силно свития ми анус се потях обилно. Дочух гласа на Томи в ухото си — казваше ми, че на западния фронт всичко е спокойно. Приятно ми беше да получавам добри новини.

За прехвърлянето щяхме да използваме шестметрова алуминиева стълба (или както казват в Лондон, алуминиева работа), като на всеки край оставаха по шестдесет сантиметра. Краищата на стълбата бяха увити с дунапрен и тиксо, за да не се плъзгат по тухлите и да ни издадат.