Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

За да преминем през покрива, щяхме да използваме една арлиграма — трик, научен от Арли Макрей, легендарния разрушител от полицията на Лос Анджелис, който беше измислил стотици видове заряди — от онези, които полицаите от Лос Анджелис използваха, за да проникват в складове за наркотици, до сложните експлозиви, които биха могли да откачат врата от пантите, без да наранят касата.

Някога от Арли поискали да направи нещо, което да премине през плосък, укрепен с метал покрив, за да може група полицаи от Специалните сили да скочат върху някакви терористи със заложници. Той изобретил едно отлично средство за влизане, което „ТЮЛЕН-група 6“ кръсти арлиграма в негова чест. В него се използват двадесет грама от същия вид гъвкав заряд — пластичен експлозив, поставен в безшевна оловна обковка с формата на буква L (или обърнато V), — използван от тюлени и водолази от много години насам. Този заряд пробива стоманена плоча с дебелина пет сантиметра, стига да бъде използван както трябва.

Арли просто беше фокусирал експлозията, като залепил заряда с тиксо към вътрешна тръбичка, пълна с вода. Беше толкова просто, че се ядосвах, задето не съм го измислил сам. Зарядът се поставя върху целта. Водата служи като удряща среда и при експлозията се получава хубава кръгла дупка с размерите на улична шахта.

С арлиграма щяхме да пробием дупка в покрива, после да скочим и да започнем да сеем опустошение. Майната ти, мистър лош.

За мазето щяхме да използваме същия тип гъвкав експлозив, но да го разположим като лентов заряд. Ето как става. Очертавате размера на дупката, която желаете да пробиете. В нашия случай тя е метър на метър. Намирате парче стиропор с дебелина сантиметър и половина. Използвате го като шаблон и към него лепите с тиксо заряда и всички взривяващи устройства. По този начин не се налага да стоите и да си губите времето, докато двама от хората ви поставят заряда, залепят го за стената, нагласяват детонаторите и запалват взривателя, а лошите стоят наоколо и стрелят по вас.

Спасяването на заложници може да отнеме много време. Затова всичко се приготвя предварително. По този начин, след като станете готови, фрасвате шаблона от стиропор на мястото му, гръмвате шибания взрив, мятате се през дупката и очиствате лошите. Прави нещата просто, глупако.

16,03. Имахме видеосигнал. Събрахме се около екраните и започнахме да превключваме различните етажи. Ситуацията беше, както очаквах. Празни коридори и стълбища. Отворени врати на кабинети. Мазето беше опразнено. Добре. В килията нямаше никого. Кафенето беше празно. Бяха преместили всички на горните етажи. Това също беше в наша полза. Приземен етаж. Вратите бяха барикадирани и минирани — по тях се виждаха залепени правоъгълници от пластични експлозиви. Нямах нищо против, защото нямахме намерение да нападаме отпред.

Някои от заложниците бяха затворени в голямата заседателна зала на втория етаж. Не виждахме всичко, но, изглежда, в нея имаше към четиридесет души, клекнали на пода с ръце зад тила.

Разпознах Пинки Прескът, защото се намираше в предната редица. Изглеждаше усамотен: заложниците, които се намираха най-близо, се бяха струпали колкото може по-далеч от него. Май се беше напикал. Типично.

В мазето имаше камера срещу кафенето. Там също видях няколко заложници. На това място щеше да бъде трудно, защото нямаше прозорци и само един вход — точно по средата на коридора. По дяволите. Натиснахме бутоните за горните етажи. Оперативният център на петия етаж беше разбит — вратата зееше отворена. Но коридорите към комуникационния център на шестия етаж бяха празни, а тежките стоманени врати — затворени.

Обадихме се по секретната линия на комуникационния център. Отговори ни силно изплашен, но не изгубил разсъдъка си старшина първи клас — радист на име Стиви Вернер. Той ни каза, че шестимата души в стаята за момента са в безопасност, всички секретни материали се унищожават максимално бързо и всички закодирани машини са нагласени да се самоунищожат.

Впечатляващо. Можеха да използват времето си, за да избягат — да си проправят път през покрива или през някой от прозорците с решетки. Вместо това си вършеха работата. Казах го на старшина първи клас Вернер.

— По дяволите, сър, така сме обучавани.

Приятно ми стана да разбера, че в тези нови, най-интимно отворени за обществеността военноморски сили се намират и старомодни моряци. Казах на Вернер да се държи и че скоро ще дойде кавалерията. Разбира се, излъгах — все още не бяхме готови да проведем нападението. Но беше важно да поддържаме духа на момчето.