Аарон Флетчър - Майка Австралия

— Бих искала по някакъв начин да помогна. Искрено го желая, наистина.

Изражението на Елизабет беше непроницаемо, сините й очи искряха като лед. След това по лицето й настъпи една едва доловима промяна, чертите й се смекчиха, студените й сини очи изведнъж се замъглиха и устните й леко трепнаха. Тя обърна лицето си настрани и погледна към постройките, като въздъхна и бързо премигна с очи, след това отново погледна към Алис.

— Хубаво лице и добро сърце — промърмори тя, като леко се усмихваше. — Това е рядко срещана комбинация. А ако имаш и смелост, то това е още по-рядко. А най-рядко от всичко би било, ако има и ум зад тези хубави очи. — Тя погледна встрани и въздъхна отново, след това сви устните си и бавно кимна. — Да, боли ме за него много. Опитах се да го изтръгна от сърцето си и там остана голяма, празна дупка на негово място. Ако болката се изразява в сълзи, да съм напълнила всички канали във фермата наистина.

— Знам, сигурно е ужасно мъчително за вас. Никога не съм изпадала в подобна ситуация, но може би ще бъде по-добре, ако мислите за хубавите неща, свързани с него.

Старата жена поклати глава.

— Той беше просто един негодник. Обичах го, защото беше мой син, но той беше непоправим. Ако баща му го беше разбрал какъв е, преди да умре, би го убил. Но все пак, от трима сина имам двама свестни, така че съм постигнала много повече от някои. — Тя погледна Алис и започна да изучава лицето й със замислено изражение, след това леко се усмихна, вдигна ръка и докосна с върха на пръстите си бузата на Алис. — Навремето аз бях хубаво момиче, знаеш ли? И със сърце; обичах хората около себе си. И земята. Имах и ум, и си изградих и смелост. Сърце, ум и смелост. И трите са нужни. Миналата година имахме огромен пожар при кошарите Уиндора, който стигна до Ландерс Крийс. Тогава аз казах на Денис само да отреже пожара по границите на Уиндора, а моите шестнадесет хиляди овце бяха там. Знаеш ли какво ми струваше това? Нито една банка не може да изчисли цената. Аз също изгорях с тях, ето това ми струваше. Но ако вятърът беше се усилил, Уайамба щеше да изгори до шушка. Така че, аз изгубих шестнадесет хиляди овце, но може би спасих фермата. Трябва ум, за да каже какво да се прави, смелост, за да се доведат нещата докрай и сърце да ги прежали, когато всичко отиде по дяволите.

Тя погледна спокойно към Алис и й се усмихна лъчезарно.

— Бърборенето на една стара жена значи ли нещо за теб? Е, ще видим дали значи, с течение на времето. Колкото до помагането, ти вече помогна, Алис. Хайде, ела да ти покажа новия ти дом.

Алис разучаваше счетоводните книги на фермата, разговаряйки в същото време с Елизабет; тя дни наред се взира в пожълтелите страници, изпълнени с плетеници от знаци, отразяващи хода на нещата през отминали вече години, за да вникне в начина, по който се правят сметките, докато накрая успя да овладее механизма им. Счетоводството отнемаше само част от времето й, така че тя имаше и възможността да се разхожда край реката, да оглежда постройките, научавайки предназначението на всяка една от тях, да подрязва лозите около къщите, да плеви около цветята в гробището, та да улесни разцъфтяването им с идването на пролетта. Прояви любопитство и към надгробните камъни. Имената, издълбани по тях, си бяха цяла история на фермата; те принадлежаха на членове на семейство Гарити, на аборигени, на работници или на скитници, умрели на територията на фермата. Патрик и Майра Гарити бяха погребани в съседни гробове. Шийла Гарити лежеше до тях; имаше и празно място до Колин Гарити. Гробът на Ърл Гарити бе пресен и се намираше до отколешния гроб на Франк Гарити. Франк Къмингс беше погребан в края на гробището. Между тях се виждаше и гробчето на отрочето Къмингс. Аборигените бяха отбелязани само с по едно име — Дулиба, Бахал, Нарин и други.

През цялото време старата жена беше вездесъща — ту влизаше, ту излизаше от постройките, разговаряше с мъжете, оглеждаше животните. Тя и Алис бяха заедно през голяма част от времето и между тях се установи сърдечно приятелство; сегиз-тогиз Алис се сещаше за историите, които бе чула, и се питаше дали да не й зададе някой и друг въпрос за това. Но Елизабет беше и с раздразнителен и избухлив характер и винаги запазваше известна дистанцираност, която изключваше прекомерното интимничене. Затова Алис реши, че не й и трябва да знае много. Тя започна да гледа на живота си във фермата като на нещо окончателно установено и писа на баща си, майка си и чичо си, разказвайки им за обстоятелствата, довели я до фермата, и описвайки им същата с възторжени слова.