Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Там, в онази малка фабрика, работеше Марфинка — полуотворила влажни устни, целеше с конеца игленото ухо: „Здравей, Цинцинатик!“ — и ето започнаха тези упойващи скиталчества в много, много просторните (дори така се случваше — хълмовете в далечината бяха в омара заради насладата от своята далнина) Тамарини градини, където ивите без причина ронят три потока сълзи и на три каскади с малка дъга над всеки потоците се хвърлят в езерото, по което плава лебед ръка за ръка със своето отражение. Равни поляни, рододендрон, дъбрави, весели градинари със зелени ботуши, играещи по цял ден на криеница; някоя пещера, някоя идилична пейка, на която трима шегаджии са оставили три спретнати купчинки (уловка — имитация от кафява боядисана ламарина) — някаква сърничка, изскочила в алеята и начаса превърнала се пред очите им в трепкащи слънчеви петна — ето какви бяха тези градини! Там, там е бъбренето на Марфинка, нейните крака с бели чорапи и кадифени пантофки, студената й гръд и розовите целувки с вкус на горски ягоди. Ех, да ги види оттук — поне дървесните корони, поне веригата отдалечени хълмове…

Цинцинат пристегна по-силно халата. Сетне помести и задърпа заднишком крещящата от яд маса: как без желание, с какво потреперване се движеше по каменния под, потреперванията й се предаваха на пръстите на Цинцинат, на небцето му, както отстъпваше към прозореца (тоест към онази стена, където високо, високо зад решетката бе полегатата кухина на прозореца). Падна звънко лъжицата, чашата затанцува, моливът се търколи, захлъзгаха се книга след книга. Цинцинат вдигна ритащия стол върху масата. Най-сетне се покатери. Но, разбира се, не се виждаше нищо — само знойното небе с тънко сресани бели кичури, останали от облаците, неизтърпели синевата. Цинцинат едва стигаше до решетката, зад която под наклон се издигаше тунелът на прозорчето с друга решетка в края и с нейно светлинно повторение върху олющената стена на каменната падина. Там, отстрани, със същия чист презрителен почерк като на една от полуизтритите фрази, прочетени одеве, бе написано: „Нищо не се вижда, и аз опитвах.“

Цинцинат се бе изправил на пръсти, хванал се с малките си, съвсем бели от напрежението ръце за черните пръчки, половината от лицето му бе в слънчевата решетка, левият му мустак се златееше, в огледалните му гледци имаше по една мъничка златна клетка, а долу, отзад, петите му се надигаха от твърде големите пантофи.

— Ще вземете да паднете — каза Родион, който вече от половин минута бе застанал до него и сега здраво стисна крака на трепналия стол. — Нищо, нищо, държа. Можете да слезете.

Родион имаше очи като метличини и както винаги дивна червена грамадна брада. Това красиво руско лице бе обърнато нагоре към Цинцинат, който го настъпи с босо ходило, тоест призракът го настъпи, а самият Цинцинат вече слезе от стола на масата. Родион го прегърна като пеленаче и го свали внимателно, подир което с цигулков звук дръпна масата на предишното й място и приседна в края й, като люлееше единия си крак, а с другия се опираше в пода — бе взел фалшиво-безцеремонната поза на оперните гуляйджии в сцена с кръчма, а Цинцинат зачопли шнура на халата, свел поглед, едва сдържайки се да не заплаче.

Родион запя с бас-баритон, като въртеше очи и размахваше празното канче. Същата волна песен някога бе пяла Марфинка. Сълзи бликнаха от очите на Цинцинат. На най-високата нота Родион тресна канчето в пода и скочи от масата. По-нататък вече пееше с хор, макар да беше сам. Изведнъж вдигна двете си ръце и излезе.

Цинцинат, седнал на пода, погледна през сълзи нагоре, където отражението от решетката вече бе сменило мястото си. Опита — за стотен път — да премести масата, но, уви, краката й от векове бяха завинтени за пода. Изяде една сушена смокиня и отново закрачи из килията.

Деветнайсет, двайсет, двайсет и една. На двайсет и две години беше прехвърлен в детска градина като учител от категория „Ф“ и тогава се ожени за Марфинка. Почти през същия ден, в който пое своите нови задължения (състоящи се в това да занимава куцичките, гърбавичките, кривогледичките деца), важно лице написа срещу него донос от втора степен. Предпазливо като предположение се изказваше мисълта за основната нелегалност на Цинцинат. Заедно с този меморандум градските първенци разгледаха и старите оплаквания, изпращани от време на време от страна на най-прозорливите му другари по работа в ателието. Председателят на възпитателния съвет и някои други длъжностни лица се затваряха поред с него и провеждаха предписаните от закона опити. В продължение на няколко денонощия не му позволяваха да спи, принуждаваха го бързо и безсмислено да бърбори, като го докарваха до ръба на бълнуването, караха го да пише писма до различни предмети и природни явления, да разиграва житейски сценки, а също да подражава на различни животни, на занаяти и на болести. Извърши всичко това, издържа всичко това — защото беше млад, находчив, свеж, жадуваше да живее — да поживее малко с Марфинка. Освободиха го със съжаление, разрешиха му да продължи заниманията си с децата от най-ниско равнище, за които им бе все едно — за да видят какво ще излезе. Водеше ги на разходка по две, като им свиреше на малка портативна музикална кутийка, нещо като мелничка за кафе — а в празник ходеха на люлките: целият грозд замираше, излитайки; и пищеше, когато се спускаше надолу. Учеше някои да четат.