Владимир Набоков: Покана за екзекуция

— Поприказвахме си, стига толкова — каза директорът, — аз съм тук всъщност не за да изслушвам оплаквания, а за да… — Той примигна, бръкна в единия си джоб, в другия; накрая измъкна от пазвата си лист на редове, явно откъснат от ученическа тетрадка.

— Тук няма пепелник — отбеляза той, като потърси с цигарата си, — какво тогава, хайде да ги удавим в остатъка от този сос… Мда. Светлината май леко дразни очите. Може би, ако… Но за кога тепърва, може и така.

Той разтвори листчето и без да слага роговите си очила, като ги държеше пред очите, зачете натъртено:

„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи…“ Мисля, че ще е по-добре да станем — загрижено се прекъсна той и стана от стола.

Цинцинат също се изправи.

„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи са обърнати към теб и твоите съдии ликуват, и ти се готвиш за тези неволни телодвижения, които непосредствено следват подир отсичането на главата, аз се обръщам към теб с напътствено слово. Съдбата отреди — и никога не ще забравя това — да осигуря на твоя живот в тъмницата всички многобройни удобства, които законът разрешава. Ето защо ще бъда щастлив да окажа всевъзможно внимание на всяческа изява на твоята благодарност, но желателно в писмена форма и само от едната страна на листа.“

— Ето — каза директорът, като си сгъваше очилата. — Това е. Не ви задържам повече. Известете ме, ако нещо ви потрябва.

Той седна на масата и започна бързо да пише, като по този начин показваше, че аудиенцията е приключила. Цинцинат излезе.

В коридора на стената дремеше сянката на Родион, изгърбен върху засенченото столче — и само едва-едва, в края, пламнаха няколко червеникави косъмчета. По-нататък, до извивката на стената, другият стражник, смъкнал униформената си маска, бършеше лицето си с ръкав. Цинцинат заслиза по стълбището. Каменните стъпала бяха хлъзгави и тесни, с неосезаема спирала от прозрачни перила. Щом стигна додолу, отново тръгна по коридорите. Вратата с надпис в огледално отражение „Канцелария“ беше открехната; луната проблясваше върху мастилницата, а някакво кошче за боклук под писалището лудо дращеше и клокочеше: сигурно в него бе паднала мишка. Като отмина още много врати, Цинцинат се препъна, подскочи и се озова в малък двор, изпълнен с различните части на разглобената луна. Паролата тази нощ бе мълчание — и войникът на вратата отговори с мълчание на мълчанието на Цинцинат, докато му даваше път. На всички останали врати бе същото. Той остави зад гърба си мъгливата грамада на крепостта и се захлъзга надолу по стръмния росен чим, натъкна се на пепелява пътека между скалите, прекоси два пъти, три пъти извивките на главното шосе, което най-сетне, отърсило се от последната сянка на крепостта, потече по-право, по-свободно — и по ажурния мост през пресъхналата речица Цинцинат влезе в града. Изкатери се по полегатия склон, свърна наляво по Садовая, префуча покрай беловласите цъфнали храсти. Някъде се мярна осветен прозорец; зад някаква ограда куче раздрънка веригата си, но не залая. Ветрецът правеше всичко възможно, за да освежи голата шия на беглеца. Наплив от благоухания нарядко говореше за близостта на Тамарини градини. Как познаваше тези градини! Там, когато Марфинка му беше годеница, се плашеше от жаби, от майски бръмбари… Там понякога, когато всичко ставаше непоносимо и можеше самичък, с каша в устата от сдъвкания люляк, през сълзи… Зеленото, ливадно Там, тамошните хълмове, отмалата на езерата, тамтарамът на далечния оркестър… Той свърна по Матюхинска покрай развалините на древната фабрика, гордостта на града, покрай шушнещите липи, покрай празнично настроените бели вили на телеграфните служители, вечно празнуващи нечии имени дни, и излезе на Телеграфна. Оттам нагоре водеше тясна уличка и отново сдържано зашумоляха липите. Двама мъже тихо разговаряха в мрака на градинката на подразбираща се пейка. „Всъщност той греши“ — рече единият. Другият отвърна неразбрано и двамата като че въздъхнаха, естествено вливайки се в шепота на листака. Цинцинат изтича на кръглата площадка, където луната вардеше познатата статуя на поета, приличаща на снежен човек — глава като куб, слепнати крака, — и като изтича още няколко крачки, се озова на своята улица. Отдясно върху стените на еднаквите къщи нееднакво играеше лунният рисунък на вейките, така че само по изражението на сенките, по гънката над носа между прозорците Цинцинат позна своя дом. На горния етаж прозорецът на Марфинка бе тъмен, но разтворен. Децата сигурно спяха на гърбоносия балкон: там се белееше нещо. Цинцинат изтича на прага, блъсна вратата и влезе в своята осветена килия. Ужасно! На масата блестеше моливът. Паякът кротуваше на жълтата стена.