Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Угасете! — извика Цинцинат.

Наблюдаващият го през шпионката изключи осветлението. Мракът и тишината започнаха да се съединяват, но се набърка часовникът, удари единайсет, помисли и би още веднъж, а Цинцинат бе легнал по гръб и гледаше в тъмнината, където тихо се пръскаха светли точки, изгубвайки се постепенно. Свърши се пълното сливане на тъмнината и тишината. Ето тогава, тъкмо тогава (тоест както лежеше по гръб на затворническото легло след полунощ след ужасния, ужасния, просто не мога да обясня колко ужасен ден) Цинцинат Ц. ясно оцени своето положение.

Отначало върху черното кадифе, с което нощем са подплатени клепачите отвътре, се появи като медальон лицето на Марфинка: кукленска руменина, блестящо чело, детински изпъкнало, редките вежди нагоре, високо над кръглите кафяви очи. Тя замига, като извиваше глава, и върху меката шия с белотата на краве масло имаше кадифена лентичка, а кадифената тишина на роклята, разширявайки се надолу, се сливаше с тъмнината. Такава я бе видял днес сред публиката, когато го заведоха до прясно боядисаната скамейка на подсъдимите, на която не се реши да седне, а застана до нея и все пак си изцапа ръцете с изумруденозелено, и журналистите настървено фотографираха отпечатъците от пръстите му, останали върху облегалката на пейката. Виждаше напрегнатите им чела, виждаше яркоцветните панталони на контетата, ръчните огледала и преливащите се шалове на пременените жени — но лицата бяха неясни, — едничка само кръглооката Марфинка от всичките зрители остана в паметта му. Адвокатът и прокурорът, двамата нацапотени и много приличащи си (законът изискваше да бъдат едноутробни братя, но невинаги можеше да се подберат такива и тогава се гримираха), издърдориха с виртуозна скорост петте хиляди думи, които се полагаха на всеки от тях. Те говориха един през друг и съдията, като следеше светкавичните реплики, въртеше глава, надясно, наляво, и равномерно се въртяха всички глави — и само Марфинка, леко извърната, неподвижно като учудено дете бе вперила очи в Цинцинат, застанал до яркозелената градинска скамейка. Адвокатът, привърженик на класическата декапитация, лесно спечели срещу усукванията на прокурора и съдията синтезира делото.

Откъслеците от тези речи, в които като водни мехурчета се устремяваха и се пукаха думите „прозрачност“ и „непроницаемост“, сега звучаха в ушите на Цинцинат, шумът на кръвта се превръщаше в ръкопляскания, а медальонното лице на Марфинка все оставаше в зрителното му поле и угасна едва тогава, когато съдията — приближил се плътно, така че върху едрия му мургав нос можеха да се различат разширените пори, една от които върху самия връх бе пуснала самотен, но дълъг косъм — произнесе с влажен шепот: „С любезното разрешение на публиката ще ви сложа червен цилиндър“ — изработената от закона евфемистична фраза, чието истинско значение бе известно на всеки ученик.

„А нали съм изготвен толкова грижливо — мислеше си Цинцинат, като плачеше в мрака. — Извивката на гръбначния ми стълб е изчислена толкова хубаво, толкова тайнствено. Чувствувам в прасците си толкова много стегнато навити версти, които тепърва бих могъл да пробягам в живота си. Главата ми е толкова удобна…“

Часовникът удари и половина, отнасяща се кой знае за какво.

Сутрешните вестници, които Родион му донесе с чаша възтопъл шоколад — местното вестниче „Добро утро“ и по-сериозният орган „Гласът на публиката“, както винаги гъмжаха от цветни снимки. В първото намери фасадата на своята къща: децата гледат от балкона, тъстът му гледа от кухненския прозорец, фотографът гледа от прозореца на Марфинка; във втория — познатия изглед от този прозорец към градинката с ябълката, отворената външна врата с фигурата на фотографа, който снима фасадата. Освен това намери и себе си на две снимки, които го представяха в кротката му младост.

Цинцинат се бе родил от неизвестен минувач и бе прекарал детството си в голямото общежитие оттатък Строп (чак след двайсетте си години се запозна мимоходом с чирикащата, крехка, още толкова млада наглед Цецилия Ц., заченала го една нощ край Езерата, когато била съвсем младо момиче). От ранни години, по чудо осъзнал опасността, Цинцинат бдително се усъвършенствуваше да скрива някои свои различия. Без да пропуска чужди лъчи и като създаваше в състояние на покой странното впечатление за единствено тъмно препятствие в този свят на прозрачни един за друг души, той се научи все пак да се преструва на проницаем, с тази цел прибягваше до сложна система от нещо като оптични заблуди, но стига да се отпуснеше за миг, да не следеше толкова внимателно себе си, извивките на умело осветените си душевни плоскости, наоколо изведнъж се надигаше тревога. В разгара на общите игри връстниците изведнъж се дръпваха от него, сякаш доловили, че яснотата на погледа и сините му слепоочия са лукава заблуда и че всъщност Цинцинат е непроницаем. Случваше се учителят сред настъпилото мълчание, събрал и сбърчил с досада и недоумение всичките си запаси кожа около очите, дълго да го гледа и накрая да попита: