Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

След дълга, несигурна пауза момичето във виолетово нервно потупа със свободната си ръка златотканата покривка до себе си и Влана се настани там, като внимаваше да не е твърде близо. После двете жени заговориха на нисък глас, като Влана насочваше разговора, макар и не очевидно.

Мишелова свали собственото си сиво наметало с качулка, сгъна го почти придирчиво и го постави до това на Фафрд. След това двамата разпасаха мечовете си и Мишелова ги положи върху нагънатите роба и наметало.

Без оръжията и обемистите си дрехи те бяха заприличали внезапно на младежи, и двамата с открити, гладко избръснати лица, и двамата стройни, въпреки издуващите се мускули по ръцете и прасците на Фафрд; той с дълга златисточервена коса, спускаща се по гърба и раменете му, а Мишелова с тъмна коса, подрязана на бретон; единият в кафява кожена туника, обшита с медни нишки, другият в жакет от грубо изтъкана сива коприна.

Те се усмихнаха един на друг. Чувството, че изведнъж са се превърнали в момчета, което и двамата изпитаха, направи усмивките им за първи път малко смутени. Мишелова прочисти гърлото си и като се поклони леко, продължавайки да гледа към Фафрд, посочи плавно с ръка към златната кушетка и каза с малко запъване в началото, но иначе съвършено гладко:

— Фафрд, добри ми приятелю, позволи ми да те представя на моята принцеса. Ивриан, скъпа моя, приеми Фафрд благосклонно, ако обичаш, защото тази нощ с него се бихме гръб в гръб срещу трима и победихме.

Фафрд се приближи, леко прегърбен, короната на червеникавозлатистата му коса обърса обсипания със звезди свод, и коленичи пред Ивриан точно като Влана. Тънката ръчица, която се протегна към него, сега изглеждаше стабилна, но все пак потрепваше незабележимо, което той откри, щом я докосна. Той се отнесе с нея сякаш бе коприна, изтъкана от фината паяжина на белия паяк, като едва-едва допря устните си до нея и промърмори някакви комплименти, все още чувствайки известна нервност.

Не усети, поне в настоящия момент, че Мишелова бе не по-малко нервен от него, ако не и повече, като се молеше от все сърце Ивриан да не прекали с ролята си на принцеса и да покаже високомерно отношение към гостите или пък да се разтрепери или да избухне в сълзи, да се хвърли в обятията му или да побегне към съседната стая, защото Фафрд и Влана бяха буквално първите създания, хора или животни, благородници, свободни или роби, които той бе довел или допуснал в луксозното гнезденце, създадено от него за аристократичната му любима — с изключение на двете папагалчета, които цвърчаха в сребърна клетка, висяща от другата страна на камината.

Въпреки своята проницателност и новооткрит цинизъм, на Мишелова никога не му бе хрумвало, че именно неговото очарователно, но безсмислено глезене на Ивриан караше потенциално смелото и реалистично момиче, което преди четири месеца бе избягало заедно с него от килията за изтезания на баща си, да прилича все повече на кукличка.

Но сега, щом Ивриан най-сетне се усмихна и Фафрд нежно пусна ръката й и внимателно отстъпи назад, Мишелова се отпусна облекчено, взе две сребърни чашки и две сребърни канчета, избърса ги ненужно с копринена кърпа, внимателно избра бутилка виолетово вино, след това, като се ухили на Фафрд, вместо да я отвори, отпуши една от делвите, които севернякът бе донесъл, напълни до ръба четирите блестящи съда и ги поднесе. После, като си прочисти гърлото, този път вече без следа от запъване, произнесе:

— За моята най-голяма кражба досега в Ланкмар, която ща — не ща, трябва да поделя шейсет на шейсет с… — той не можа да устои на внезапния импулс — … с този голям, дългокос, непохватен варварин тук! — и гаврътна четвъртината от канчето си с приятно парещо, подсилено с бренди вино.

Фафрд изгълта половината от своето и отвърна с друг тост:

— За най-надутия и придирчив цивилизован дребосък, с когото ми се е случвало да деля плячката си — след което погълна и остатъка и с широка усмивка, разкрила белите му зъби, протегна празното си канче.

Мишелова го напълни отново, доля и своето, после го остави, за да се приближи до Ивриан и да изсипе в скута й камъните, които бе задигнал от Фисиф. На новото си, достойно за завист място те заблестяха във всички цветове на дъгата, като малка локвичка живак.

Ивриан се дръпна назад разтреперана и едва не ги разпиля, но Влана внимателно я хвана за ръката и я укроти, после се наведе над камъните с дълбока въздишка на удивление и възхита, бавно премести завистливия си поглед върху бледото момиче и започна доста бързо, но с усмивка, да й шепне. Фафрд осъзна, че Влана се преструва, но го прави добре и ефикасно, тъй като Ивриан скоро кимаше усърдно и не след дълго започна да шепне в отговор. По нейна молба Влана донесе една синя емайлирана кутийка, инкрустирана със сребро, и двете преместиха скъпоценностите от скута на Ивриан в синята й, кадифена вътрешност. После Ивриан остави кутийката близо до себе си и те продължиха да си бъбрят.