Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Навярно, ще ми кажеш ти, тези охранени дюкянджии са напълно задоволени и не искат нищо повече. Лесно е обаче да удовлетвориш оня, който не носи простор в сърцето си.

И наистина, един глупав език представя вашия труд като безполезен. Но човешкото поведение опровергава със сигурност подобни твърдения! Виждате как хора от всички краища на света се впускат в търсене на тези шедьоври от камък, които вие вече не произвеждате. Тези хранилища за душата и сърцето. Къде сте виждали човек, изпитващ потребност да обикаля света, за да посещава складове? Естествено, човек използва стоки, но ги използва, за да преживява и греши по отношение на самия себе си, ако вярва, че на първо място стои желанието да ги притежава. Техните пътешествия имат други цели. Виждал си как хората пътуват от едно място на друго. Вниквал ли си в целите им? Несъмнено някой благодатен малък залив или някоя отрупана със сняг планина или оня вулкан, който се уголемява от втвърдените си курешки, но преди всичко тези потопени кораби, които единствено отвеждат някъде.

Те ги обхождат и оглеждат, мечтаейки, без да го съзнават напълно, да бъдат пасажери на борда им. Понеже не са устремени към нищо. А тези храмове вече не приемат тълпите, вече не ги отнасят и не ги преобразяват в по-благородна раса, подобно на пашкула. Всички тези преселници вече не притежават кораб и не могат да се преобразят, и — в началото бедни и слаби духом — да придобият, по време на това пътуване на борда на тези каменни кораби, богати и щедри души. Затова всички посетители обикалят потъналия храм, обхождат и търсят и пристъпват по огромните грейнали плочи, излъскани от множество стъпки, слушайки как само техните гласове отекват сред величаво мълчание — изгубени в гората от гранитни колони и вярващи както историците, че просто се образоват, докато по биенето на сърцето си те биха осъзнали, че всъщност от колона на колона, от зала на зала, от кораб на кораб търсят капитана и че всички те са тук, зъзнещи в сърцето си, без да го знаят, зовящи за помощ, която не идва, в очакване на преображение, което им се отказва, отново натикани дълбоко в себе си, понеже вече няма друго, освен мъртви храмове, наполовина погребани в пясъка, понеже вече няма друго, освен заседнали кораби, чийто запас от мълчание и сянка е зле защитен, и които се пълнят с вода отвсякъде с тези огромни пространства синьо небе, прозиращо през рухналите сводове или онова скриптене на пясъка през отворите на стените. И жадуват с жажда, която не ще бъде утолена…

Казвам ви, тъй вие ще съзиждате, защото гъстата гора е добра за човека, и Млечният път, и синята долина, гледана от висотата на планините. Но какво е безкрайността на Млечния път, на сините долини и на морето пред това, което предлага нощта сред камъните, когато архитектът е съумял да ги преизпълни с мълчание? И самите вие, архитектите, ще се извисите, изгубили вкуса към практичното. Вие ще се родите само ако се посветите на създаването на истинската творба, тъй като тя ще ви обсеби, тъй като вече не тя ще ви служи, а вас ще застави да й служите. И ще ви изтръгне от вас самите. Как биха се родили велики архитекти, ако създават творения, лишени от величие?

Вие ще станете велики само ако камъните, за които твърдите, че зареждате със сила, вече не са предмети за тълпата, убежища за удобствата или предназначени за доказана всекидневна употреба, а пиедестали, стъпала и кораби, които отвеждат към Бога.“

Моите генерали, с непоклатимата си глупост, ме уморяваха с доводите си. Събрани като на конгрес, те спореха относно бъдещето. По този начин се стремяха да придобият ловкост и хитрост. Моите генерали първо бяха учили история и знаеха, една по една всички дати на моите победи и всички дати на моите поражения, тези на ражданията и на смъртите. Затова им се струваше очевидно, че събитията произтичат едно от друго. И те виждаха човешката история под образа на дълга верига от причини и следствия, която водеше началото си от първия ред на учебника по история и се разпростираше чак до главата, където бе отбелязано за бъдещите поколения, че сътворението благополучно е увенчано с това съзвездие от генерали. И така, получили голям тласък, от следствие към следствие, те доказваха бъдещето. Или идваха при мен, въоръжени с тежките си доводи: „Така трябва да постъпиш заради благополучието на хората или заради мира, или заради благоденствието на империята. Ние сме капацитети, казваха те, изучавали сме историята…“